Колкото повече приближаваха, толкова повече виждаха една изобщо непорутена сграда от миналото, представляваща квадрат. Едната част от ‘квадрата’ беше съставена от колони. Огромни, величествени, издълбани от изкусен майстор, невероятни орнаменти имаше по тях. Издълбани фигури, кои от кои по-красиви. Сградата беше на 4 или 5 етажа и изглеждаше неповторимо. Красиво. Желателно. Оттук нататък всичко се губеше като в сън. Следващият спомен беше как сякаш всички демони на ада са наскачали по парапетите на терасите и крещяха в несвяст“умри“ и се хилеха грозно. Красотата се бе превърнала в кошмар. Отиде до колоните и пътят, по който бяха вървели, беше изчезнал. Всичко беше потънало под вода.  Скочи във водата и разбра, че може да победи демоните, но всички трябваше да работят заедно и им каза какво трябва да правят. Нямаше време за губене. Войската от демони наближаваше. Отиде и докосна всяка една плоча, мина през всяка една група, даде знак и стълбата падна. Водата плисна изведнъж и помете всички демони. Но това не беше достатъчно, трябваше да бягат. Нищо, че грееше приятно слънце и бяха в морето, продължи да се изкачва по хлъзгавите стълби, помагайки на падналите, когато осъзна при едно от спусканията, че това не бяха стълби, а динозавър, който ги спасяваше, навеждайки се да мине перз някакъв процеп. Или нещо такова. Както и да е. Победата е наша! Сладка победа! Или поне чувството е такова. И така три пъти.