Започнах да си настъпвам косата и реших, че е крайно време да спра това издевателство над моята особа. Отидох да се пострижа. Т.е. да ме пострижат. „Добър ден! Вие?“ „За постригване – се усмихвам аз“ „Заповядайте на първия стол!“ Свалям си якето и сядам. Идва девойката, омотава ме и пита кво ще правим: „Само скъсяване,  запазва се формата“ Вече знам как да отговарям на техния език, гордо отбелязвам на ум, усмихвайки се на находчивостта си. В следващият момент девойката изпадна в ужас: „Аауууу, какви корени?!?!!!!!!!!!!!“ и съм убедена, че почти й се огънаха коленете.  Знаех си, че така ще стане. Винаги така става. В този момент бях надарена да виждам аурата на хората и видях нейната да се гърчи в ужас от наглостта ми безумна да се явя пред нея с почти два санта небоядисани корени.  „Ми, нямам време“ – опитах се да звуча храбро и усмихнато, извинявайки се. „Да.“ – уж се съгласи девойката „ама толкова големи“, не се стърпя тя. „Ами с две малки деца …“ – за кой ли път се опитвам да се измъкна с децата и тяхната палавост. „Да.“ – пак се опита тя да ми влезе в положенито, но аурата й цъкаше недоволно. Просто чувах душата й как стене и се гърчи от болка. Наведох глава безмълвно и зачаках. Милото момиче, със стиснати устни, се захвана за работа. Вършеше я страхотно, леко, меко, не усетих болка въобще. В този момент сякаш някой вдигна погледа ми нагоре и видях диплома. Най-отдолу пишеше, че ме обслужва майстор. Надух се, някак си, масторцу ме обслужва. „Аааа, тук може да го скъсите още малко“ – плахо се опитах да предложа аз. „А, така ли? Добре … Това ще трябва да го минете с две бои“ – не се сдържа тя. Сега моята аура започна да се гърчи. Чувствах как двете аури водят борба. „Че иначе с тоя тъмен корен … нищо няма да стане“ – аурата й протриваше ръце доволно от сладкото отмъщение. „О, да, знам“ – усмихнах се всезнаещо. Все пак от 11 години се боядисвах руса. И все си бях … „Аз, ей, такова русо искам“ – и й показвам нейното. Лек опит за смекчаване, гъделичкайки самочувствието й. Неуспешен. „За това ще Ви трябва супра!’ – триумфално заключи, а аурата й направи суплес на моята(каквото и да значи това). „това Вашето е със супра, нали?“ „Да“ – усмихнах се аз, неизненадвайки я. Леееекинко ми драсна ухото с гребена. Нали ги знаете кви са остри фризьорските гребени. Заизвинява се милото девойче, а аз побързах да я умилостивя, че нищо не се е случило … само дето част от едното ми черво се показа, но, какво пък – с подскоците на децата върху корема ми, съм свикнала. Дори червата ми вече си имат име и когато излезе някое, само казвам: „А, Червендалий, бързо вътре!“ Или „Ококорий Пантерикс, кво зяпаш? Бърже вътре!“ … Обичайното отплесване … Започна сушенето. Хем й казах, че си правя косата отзад на иглички като на таралеж или като бежо бежов, както казва Деница, хем тя почна да ме зализва. Ей, как мразя да ме зализват … Лелееееее … направо … Вече виждах как аурата й тропа Ганкиното в луда радост от победата си. Нищо. Аз ще излезна и пак ще се нароша. Опитвах се да успокоя суетата си. Неуспешно. Майсторицата ми донесе огледало. „Така ли?“ „Да, ето така“ – нароших аз гнездото. „Добре“ – каза тя и пак ме зализа. „Сега остава само да се боядисате“ – не се стърпя тя. Пак. „Да“ – възпитано се захилих аз. „Честито!“ „Благодаря!“ „Довиждане – довиждане!’

Advertisements