Обичам да помагам. Еле пък на мъжо. Тогава съм в разгара си. Пита ме оная седмица той – „Така ли е по-добре или иначе?“ Поглеждам, помислям, не забравям да погладя дългата си бяла брада, засуквам авторитетно мустак и отсичам: „Ми … и така е добре, и иначе!“ Разбира се, че помощта ми бе оценена. Е, не с хвърлен чехъл, но с оръжието на словото – подигравателното. Важното е оценката!

Разбира се неоцениматами помощ не спира до тук. „Какво да взема – бутчета или кюфтенца?“. Неизбежната ми помощ се явява в: „Както искаш, и двете са вкусни“ Добре, че съм далече и разговорът се води по телефона.  Играят … някой си срещу някой си. Английски отбори. Това поне запомних. Бате е оттатъка и масажира крачетата на Деница. Аз тъкмо влизам в стаята, в която играят … някой си срещу някой и виждам как един чернокож се радва, тичайки и правейки неистови опити да си откъсне главата с движения – нагоре-надолу, като трябва да си озъбен за това упражнение, тръскайки глава. Идва бате Спаси след малко и се изненадва: „А … един на нула!“ Веднага се включвам в живото предаване с несравнимата си помощ: „А, да, един чернокож преди малко се радваше …“

Помощ давам всякаква. Просто поискайте. Дори и да не искате. Само думичка обелете. Несравнима съм!

Advertisements