„Въльни ми детското, нагла жена!“ – заповедта е отправена към мене, когато съм имала наглостта да отговоря на дружеско запитване по скайп и по този начин съм й скрила детското.

„Мамооо, не сега! В момента чета вестник!“ – протестира, че я гъдкам. Що за наглост имам да я закачам баш когато чете ‘честник’ (списание „Мечо Пух“)

„Деница, затваряй веднага устичката и очичките и заспивай!“ – лошо се карам аз, докато давам на Любо млякото преди сън. „Ох, доб’е, деее, доб’ееее“ – отговоря с досада, неправейки нищо от това, което съм се осмелила да й кажа.

„Дени, моля те, спри да крещиш! Чувам те и когато говориш тихо и кротко!“ – „Доб’е, деееее“ – с познатата досада ми се отговря, последвана от нов боен вик от сорта, примерно на: „мамооо, бъзо ела да видиш!’ Ще го изпуснеш! Бъзо ела да видиш кучето ка кси дъжи лъжичката с ушите“

„Вве’нага ми го обели или ще се обадя на полицията!“

„Ясно ли е? Ясно ли е, питам“ – карам се, след като е ударила Любо с врата, въпреки че всяка втора забелжка ми е от сорта на „С вратите не се играе“ Обикновено, когато питам „ясно ли е?“, се е научила да отговаря ‘ясно е!’, а аз казвам „айде да видим колко е ясно“. И един път, натирена да спи(ох, милото), след въпросния удар с вратата, от кйто на Любо ми излезе джонга, колкото половината квартал, аз пак я питам: „Ясно ли е?!!!“, тя отговаря: „Ясно е!’ Аз си спестявам „Айде да видим колко е ясно“, но точно обръщам гръб и чувам наглото: „Айде да видим колко е ясно“ 😆 Доста трудно ми беше да не се разхиля гласно, хвърляйки се на земята от смях.

Иска да й дам ‘мускакачката’, за да чистила тя.

Изсипа половин тон червен пипер в о’лета(омлета)

Имах глупостта да я науча да отговаря на дедо си с „Само ти така си мислиш“, но не може да довърши с „и група съвестки учени“. И по-хубаво, щото сега, като й кажа нещо, тя веднага ми отговаря: „Ти така си мислиш“ Де, брееее … Де, брееее …

Карам я да сяда да яде.  „О, неее, не може да бъдееее!’ – започва да вие като професионална оплаквачка. „Не мога да повя’вам“

После повече, че Любо все да мучи от скука.

О, да, любимото ми е, когато тръгваме някъде и Деница с басов гърлен глас да почне да заповядва: „Айде, чéта!’

Както и култовото: „Щом тати се мота, значи сме готови!“

айде …

Advertisements