1.“Дедьо й – Ама, бебетата не говоряяяят, виж Любо, че не говори.

Деница спори и се дърли – Моето говори!

Дедьо й – Не говорят, бе!

Деница – Нееее, моето бебе говори, има копче, виж – ‘айдадададаа’ и куклата се разписука из цялата къща, като ни хвърли в луд смях с изобретателността й.


2. Дедьо й – И сега,  кравите кво дават – мляко или шоколад?
Деница – Миии …  не съм сигурна … шоколад! – ах, на мама умното, бре, колко е хубаво, че не яде шоколад! За разлика от брат си. Он го плющи кат’ адаптирано мляко и крещи:“Абм-бабм! Абм-бабм!“ 😦

3. Дедьо й – М, тва е тъпо име Барамунди, дай да го кръстим Маша, Зоя, Катя и още имена от близкото ни руско минало, които мене ме заливат от смях, но хвърлят в луд и не тих ужас Деница … след кратък размисъл и мене хвърлят в ужас, но тих и побързвам да погледна дядо й с укор и да изсумтя: „Ъ! Маша! Абе, дядоооо! Стига й налива акъли в главата!“ Дедьо й се киска в луд възтрог, че прокарва еретични идеи в малката рошава главица. Но тя е упорито диване: „Не, бе, дедьооо, Б алямунди е …  отивам на бо’ницата, да слушаш майка ти (мене) и Любо!“
Дедьо й – Аз да слушам Любо?
Деница убедена, та дрънка – Дааааа!


4. Дедьо към Любо – Тва, кое ухо не слушаш, бе, кое? Да го измием с маркуча …
Деница услужливо – Лявото, дедьо, лявото! 😆   😆   😆  😆  😆

Advertisements