Ти никога не си отиваш.

Ти винаги стоиш до мен.

С усмивка нежна ме закриляш.

Със бурен смях избухваш в мен.

В съня ми тихичко пристигаш

и цялата ми същност ти разтрисаш.

Но също тихичко си пак отиваш,

но знам, че вече си си вкъщи.

И ще те чакам тази нощ отново, заспивайки, ще мисля си за теб.

И няма да си спомням нищо лошо,

но само как със смях избухваш в мен.

И, знам, че се гордееш с мен (чудно за какво ли)

Усмихваш ми се, пазиш ме и галиш,

подритваш нежно мудната ми същност и все

се питаш „Кой ли те обучи вкъщи?“

Поспри, не си отивай още!

От толкова години чакам да ми проговориш

И, ето те, с усмивка блага, намерила покоя,

прегръщаш ме сякаш съм най-огромната секвоя.

То, верно, че понапълнях, но чак пък толкоз …

Честито да е, казваш, айде, маме, жива да си ми

и здрава, и все така засмяна (?)

Ще те чакам, знаеш, там – на нашата поляна!

Където Тони ме видя с цветята, а ти ще окосиш тревата.

Нали съм малчо аз, пак натресох се на таз –

работа ли, де що има, да го отнася моята гърбина.

Advertisements