Деница, люля се на люлката в двора при дядо й и иска по-силно. Хубаво, ама тя некак си не успя да свали килограмите, които натрупа при приема на едното лекарство лятото и сега понатежава на люлката. Скърцат ония ми ти въжета, а тя иска по-силно и по-силно. Дядо й: „По-силно, ама ще паднеш и ще обелиш носа!“ Деница отговаря авторитетно и кискайки се: „Пука ми на жилетката!“ Тук аз прихвам тихомълком и гледам да си мълча, щото тва го е чула от мене. Дядо й падна възнак от проявената наглост, въпреки че й е свикнал 🙂  След малко се провежда вече следващия разговор – дядо й: „На коя жилетка ти пука? На шарената или на синята?“ Деница: „На шалената“  😆

При едно от много подреждания на играчки на ден, Дени си намира нещо, което въобще дори не е търсела, но коментарът е: „Изтъльвахме се да я тъльсим“, при което ние с дядо се кискаме, ритайки с крака, щото това пък беше предшествано от: „Мамо, ще ми извъльжеш ли това?“ – вързала на едно от многобройните й бебета лигавник, ама на възел и не може да го отвърже. Преди пред всяка думичка поставяше представката „о“. Сега, явно, минаваме на „из“ 🙂

„Дядооо, ти пекалено си тъльсиш белята!’ – тук не разбрахме защо дядо й си търси белята, но той неохотно се съгласи май.

„Мамо, ти липсваше ли ми?“

„Мамо, ти си ми най-стляхотната мама! Най-стляхотната ми чушка. Моето най-стляхотно пласе! Звяля ми!“

„Папазанка! …“ аз – М? Що?  Дени: „Щото май си тъльсиш белята!“

Мдааа … наглее хлапето, но и много се разнежва, като ме види … е, гони ме чат-пат да съм я оставяла на миля, ама се ядва … И последното, което ми е любимо от днес сутринта. Идва при нас с баща й и се кара лошо: „Ей, вие докога ще лежите, мълзеланковци такива?“

Advertisements