Тва, сънят, е доста нагло същество, когато не го викаш. Идва, натиска те и те мачка до припадък. Но, когато го викаш, си прави оглушки и си рупа марулите. ЕЙ, на, например, когато приспивам децата, хич, ама хич не искам да заспивам. Поне не преди тях. То ми е и трудно, де, преди тях, щото единия скача върху мене, хапе ми дрехите, другият ме е прегърнал така, че нема измъкване. С една дума – затрупване. То хубаво, ама как да се измъкна после? Градината ме чака – да я оплевя, да ръсна тук-там нещо, да си отпочина и аз, ама, на кой му пука. Заспивам като стой та гледай. Събуждам се от похъркването на децата и ми предстои акция по тихомълкомско напускане на полесражението. Щото нашето приспиване винаги е като на бойното поле. Да не се бърка с раздаване на шамари. Все някой пострадва и това винаги съм аз.

Сутрин, когато Деница се събуди, първо си изпива водата, мачкайки ръката ми. Другата ми ръка е заета да пази Деница от набезите на Любо, който неистово се стреми да я нагази. След като си е изпила водата, следва въпроса: „Мамо, може ли да ставам вече?“ Не!“ – твърдо отговарям, още спя, бе, дечко, сърцето ми спи, не знам къде се намирам. А стане ли тя, малкият е като картечен откос след нея. Нема спиране. И така 15 мин – може ли вече? – не – може ли вече? – не … Днес пак идва ред на въпроса: „Може ли вече да ставам?“, но аз, бидейки прилежно и надлежно събудена и разсънена от Любо, казах: „Да“, с което хвърлих Дени в тих смут. „Да ли каза?“ „Ъхъ“-изломотих с усмивка, „Ааааа, не искам да ставам, искам да си спинкам още малко“ Де, брееееееее, де, брееееее, четааааа …

Advertisements