Опитвам се да я снимам, щото съм решила, че е свръхсладка и искам да хвана момента, но не мога. Ето защо:

“ Мен ли снимаш, калпазанке?“

Карам й се, че се кара на дядо й, казвам й, че е грубянка, но тя ме познава достатъчно добре и знае кога се шегувам и най-нагло ми отговаря, като се и пробва до къде ще стигне:“  Ти си гумбиянка! Ти, мамо, си гумбиянка!“ … де, бреееее … що за нагло поколение се извъди …

Събужда се след следобеден сън (който вече е мит), аз още блея из фейс, болг, скайп, кискам се, слушам музика, а хлапето ми се кара:
„Ве’нага ми пусни детското или ще ти изям бутчетата!“ … тц, тц, тц, тц, тц, тц, тц … що за отношение към любимата си майка …

Гледам си нещо на компютъра … разбира се, че на крак, кога съм седяла като нормалните хора с кафе и да отпочивам и чувам напевното й гласче да каканиже отнякъде:
“ Къде си, бе, жено?“

„Дърголи му коремчето“ – не помня вече на кое животно


„Мамо, може ли един камакал“ – въпреки ясната ми артикулация ‘хи-ми-кал’, тя си държи на нейния камакал.
„Къде е този, дето ти го дадох?“ – питам аз, щото в цялата къща има само два химикала и аз ги пазя зверски … „Падна долу“ … нищо, прежалвам се и й давам фулмастер – „Благодаря ти, мамо, нямаш късмет … опа, имаш късмет“ – кис-кис-кис-кис-кис-кис … „вдигам рамене в недоумение“


Отишли сме при дядо им, Любо вече тараши играчките за пясъчника, докато Дени се помайва още и пита:“ Къде е този дядо?“

„Вътре, иди го виж“

„Ааа, не, чака ме дълъг ден“ … а сега, де …

„Кълчо-Вълчо“ е небезизвестният Кумчо-Вълчо

Чета си книжка, вниквам, мисля, разсъждавам, търся се, намирам се, идва наглата рошла и ме прекъсва:“ Дългът ме зове!“

„-Кво те зове?

„Дългът ме зове!“

Хубаво и пак припалва мотора, докато цялата къща спи следобеден сън (разбирай Любо и татко й)

И още много, които не можах да запаметя или да запиша, за което ме е яд, щото имаше доста ценни … Любимото й е: „Ааааааааааааа! Чашата п’еля!“

Advertisements