Отдавна не съм се ядосвала така на лекар, както днес. Любо в 4 сутринта вдигна 38.6. Дадох, квото дадох, в 6 заспахме, в 8 пак с 38.3. Обадих се на джипи. Следобед била на смяна. Обаждам се на бърза помощ. Дори не ме изслушаха. „Госпожо, елате в кабинета ни, ще Ви осигурам квалифицирана безплатна помощ’. Аз вече съм бясна, но, все още, говоря сравнително спокойно. Обяснявам, че не ми е възможно, защото имам и друго дете и няма на кого да го оставя. Да съм ги била завела и двете деца. Усещам, че на ум крещя истерично и си виждам как ръката ми души през слушаката наглото същество отсреща. Мъча се да се сетя номера на частната бърза помощ. Не се сещам. Любо ми реве мощно вече час и половина на ухото. Звъня на татко. Късмет. Хващам го на вратата. Идва. Отивам в кабинета. Чакам. Никой няма. Бре, тая бърза помощ, направо съм омагьосана от учитвостта, бързината и акуратността им. Плюс адекватното им отношение. Звъня пак на бърза помощ. Обяснявам коя съм, кво искам и отвътре ми отваря престаряла леля, която ме похвали, че съм герой да искам да гледам на днешно време две деца. Прегледа го криво-ляво и написа рецепта. Милата женица. Объркала антибиотика с лекарство за алергия. Ма нали и двете почват със ‘з’. Грешката, разбира се, се вижда в аптеката и при обясняването ми на друга лекарка, която, слава Богу, дори и по телефона и много по-отговорна и в час. Любо спи сега. Най-накрая. Моля се Дени да не се зарази или поне да не й паднат показателите … Иде ми да пребия де що видя  лекар, който не гледа детето, а само буквата на закона …

Advertisements