Идвам да се оплача, комшу, че не мога да си влезна в иначе толкова прекрасния бял ленен панталон. Надебелях. Рязко. Отчайващо. И невъзвратимо. Струва ми се. И не, както злите молдовски езици твърдят ‘две-тристостин грама’, а цели 5-6 килограма. Как и защо идея си нямам. Но е факт. Аз толкова бех, кога бех бременна. Сега корема ми стърчи все едно съм в 7-мия месец и върви три минути пред мене да опипа почвата. Когато не знам какво да си правя с иначе толкова елегантните си дълги и тънки(разбирай кльощави с огромни вени-мечта за лаборант) ръце, си ги подпирам на корема. Така се опитвам да го скрия. Или също така го използвам да си сложа кафето на него. Смейте се. Чувам ви. Но това е самата истина. Задникът ми върви 6(шест) минути встрани ( 3 от дясно и 3 от ляво) и се уморих да се стягам, за да изглеждам кат предишния скакалец, демек стройно финно гадже с размерите на айфеловата кула … без токчета. Само ако помнех диетите, които ви описвах, когато говорех как  Мадоня жули първак и поне се опитах да не ги пренебрегвам, ама, ей, на … ще си остана неука и ще си ма’ам филии с лютеница (лисиците да мълчат по темата) и ще си мрънкам … плюс това ще развявам телеса из Филибето. Искам още да се оплача, джанъм, от кокалите си. Малкият чоджуклар с такова хилене и радост връхлетя връз мене, че в сремежа си да го запазя, както и себе си, така си нацелих коляното с лакътя, че тва, убедена съм, не го може и най-върлият маг на света. Още прихлъцвам от болката, която дори усещам в другия лакът, а в първата ръка, болката премина надолу по месото (нали помниш първото ми оплакване за пълнотата ми) и още ми напомня, че имало и сладка болка. Тоя, дето я е измислил тая формулировка ‘сладка болка’ да си бара ушите. Нема такова нещо като сладка болка. Ако не броим болката в зъбите от преяждане с шоколад. Но пак си е гадно. И още нещо, ефенди, ударих си скъпоценния пръст … вече не помня кой точно, но ме заболя точно толкова, ако си бех ударила следващия. Когато къпя децата, се чувствам кат в Австралията – то са вълни на талази(да, знам, получи се нещо като протекционната защита, ‘ма звучи поетично), едни сърфове летят нагоре и надолу, току извадя некое от чавета изпод вълните, та вратата току се надуе от влагата и купищата вълни, изсипали се отгоре й и не може да се затвори и затова бате е сложил райбер. На чиято джелезна гад се набучих и аз. И боли … болиииии … (добре, че буквите не произнасят воя ми …)  Мдаааа … да продължавам ли? Една седмица не можах да си махна пясъка от главата, който малкия хулиган изсипа отгоре ми. Гърлото ми пресъхна и прегракна от заповеди към децата, които дори вече не помня, тялото ми е сгърчено от смях от лафовете на големото диване, което просто не спира и от номерата на малкото диване, което е пет пръста диване над сестра си, оставам си нощна птица, ако ще и тва да ми коства добрия сън, преборих се с гадините от черен тип семейство гаднисти(пу-пу-пу!) /тва е повече хвалба, де, ама пак спада към словоизлиянието ми/ … за край на мрънкането съм оставила нещо, което ме хвръли в оркестъра. Давам на Деница едно от хапчетата й и БЕЗ ДА ИСКАМ я намокрям с една-две капки. Айде, три да са. Когато си пие хапчетата съм свръхосторожна да видя, че ги е изпила, не е шега работа. Нищо, че тя ги пие като ‘банабони’ и Любо гледа жадно и тъжно що и на него не му давам от тях. Деница си изпива хапа и ме поглежда лошо. Намокрила съм я била. Хубаво, де, викам, ще изсъхне и продължавам да си правя кафето. Зад гърба си чувам люто каканижене как съм могла да ‘намокря нея, бебето и цяла Финладния“???? Да не говоря, че съм я била намокрила ‘в цялото си сърце’ и сега ‘тя и момичетата тлявало да изсъхнат’ … Ееееехххх, драги зрители, драги зрители … ех, драги зрители …

Advertisements