Имаше дни, в които слънцето не влизаше в стаята му и това го караше да се връща назад в спомените си. Тези, които си спомни, го натъжиха. Бяха отпреди има-няма известно време и това беше, може би, най-тежкото време в живота на младия летец. Беше втория му полет с този прекрасен самолет. Чакаше го с нетърпение. Когато полетя, имаше известни трудности, но се закрепи и продължи напред, нагоре и само към необятното. Въпреки натоварването, което усещаше, знаеше, че това е неговото място и преодоляваше трудностите от налягането с усмивка. Долу го чакаха приятелка и родители. Куп приятели стискаха палци за него и го споменаваха в молитвите си. Усмихваше се в мислите си и се наслаждаваше на полета. Когато излезе от поредния облак, въобще не му и минаваше мисъл през главата, че това ще е най-тежкото му изпитание. Изведнъж усети, че няма контрол над самолета. Не се паникьоса. Това беше негова характерна черта – в тежки моменти не се паникьосваше. Действаше хладнокръвно и без капка чувство. Всичко беше мисъл, дисциплина и увереност, че нещата ще се подобрят. Спомни си за миг, когато изнесоха дървото от къщата му. Това беше единственият път, когато се олюля пред чужди хора и показа някаква емоция … Помолиха го да се стегне и от тогава никой не е видял истината в душата му …

От известно време майката на приятелката на сестрата на доведената дъщеря на зълвата, която й беше природена дъщеря и братовчедка второ коляно, изпитваше трудности в дишането. Всеки път, когато се затичаше, усещаше, че не издържа повече. Затова просто спираше и продължаваше да яде баници. Оказа се, че  сланината около талията й тежи. Добре, че немаше сланина около душата. Тогава вече щеше да е трудно да й се помогне. Но, пък, тя беше чувала, че дебелите хора са добри хора. Тук гласуваше с две ръце, щото и тя беше закръглена. Умствено. Трудно приемаше чужди идеи и си вееше … задната градина плавно като кораб в спокойно море …

Дон Маслон мажеше поредния тост с дебел слой масло и се наслаждаваше на играта, която наблюдаваше. Котаракът Тодор препускаше с бясна сила от кухнята към спалнята, докато пуделът Заро(беше от Стара Загора) го гонеше и се кискаше. Беше едва 7 и малко сутринта, но животните се забавляваха, правейки смех и на заобикалящите ги хора. Трудно беше да се нарече стопанин някой, който организираше деня си така, че да угоди и на животните си или поне да им прислужи. Следващата гонка беше – пуделът бягаше, а Тодор го гонеше. И това се повтаряше около половин час, дни наред. Докато Тодор умря. Тя остави потомство, с което всяка майка би се гордяла(забравих да поясня – Тодор беше женска котка. Ако някой някога от подчинениете й си беше направил труда да й направи родословно дърво,щеше да е доста почитана и говорена котка, но нейсе – хората са задръстеняци според котешкия род).Тя се гордееше с многобройна челяд и особено с двамата въздебели Васко-вци, които бяха толкова дебели, че имаха естествен кринолин, когато си седнеха на дупЕтата и започнеха да се мият и хигиенизират. Тя бяха и почитатели на най-малката дъщеря. Вечно й спяха на главата и около врата. Когато Тодор се спомина, настанаха тежки, черни дни за Заро(пуделът)  – Христо (тигровият боксер 80% и нещо-си 20%, според ветеринаря неква овчарка) завзе дома и наруши спокойствие на малкия черен рошльо, хващайки го за врата и размятайки го кат прани гащи. Освен да псува и какакниже на Заро не му оставаше нищо друго. Веднъж, пък, Христо (смеската) беше изял маслото от масата на т.нар. господари. Друг път беше взел шапката на летеца и я беше занесъл в горния двор. Лудо куче си беше и туй то.

Спомените не помагаха. Някои усмихваха. Други натъжаваха. Трети пареха.  Истината беше СЕГА. И беше хубаво. Дебелана Блейкова се усмихна на зазвучалата песен в рошавата й глава и се отпусна на паласките си да се полюля и успокои. Досвиняло й бе днес. Но на кого не му досвинява? Забрави за мислите и потъна във вълшебството на спокойствието и утехата …

Advertisements