Аз съм флегма. Или по-скоро обичам да се лаская, че съм флегма, въпреки че много бързо паля. Несъвместими неща, ама – на. Случват се. И хич не обичам да ме пришпорват и да ми дават ултиматум, но понякога се налага. Както и да е. Разбързах се, отидé ми сутрешно-обедното мотане в слушане на музика, оправяне на легла, къща, играчки навсякъде, миене на чинии, хранене на чавета … абе, разбързах се, оставих децата при татко. Той, пък, има работа, ама, поставен пред свършен факт, кво да прави човекът. И се заразбързах за трети път и гледам – ха! 26, точно там. Даже се затичах с кръшна снага, полюшваща тук-там телеса. Не бях сигурна дюдюканията за мене ли бяха, ама нейсе … Качих се от последната врата. И седнах. Срещу мене една циганка си кърмеше детето. Нищо лошо, ама детето кашляше лошо, та се изнизах напред да не вземе да стане беля. Въъъъъ .. смрад голема. А немаше цигани (не искам да обидя никого). Срамота. Хора, моля ви, ползвайте (ползувайте) некви дезодоранти, моля ви! Да беше жега, иди-дойди, ама не – облак до облак и лек приятен ветрец. Питам контрольорката колко е билетчето, а тя със някакво извратено удоволствие и желание за наказание ми вика: „Не сте се возили Вий …“ „Еми, не съм, ходя пеш“ – усмихнах се аз. Дори и спирките съм забравила. На връщане не можах да се прежаля да се кача пак на градския транспорт. Сърце не ми даде. С тия мои чувствителни очи и нежна душа, с тва изтънчено обоняние, мани-мани …

Advertisements