Докато тичаше в тъмното … кога се беше стъмнило … а беше едва 7 и вече беше студено. Октомври настъпи яко и носът й беше замръзнал. Виждаше парата, която излиза от устата й, докато тичаше около блока, опитвайки се да избяга от лудия маниак, който се появи изневиделица с опърпан мотопед. С периферията видя, че Мръсния Хари още работише. Магазинчето светеше, но това, някак си, не й вдъхна утеха. Холът на бащиния й дом светеше, а пердетата не бях дръпнати. Видя няколко човека около масата и се отправи натам. Нещо лошо витаеше във въздуха и тя усили темпо. Влезе и с една крачка се озова в спалнята. Детенцето й го нямаше. Нечовешки рев се изтръгна от гърлото й. Рев на неверие, на болка, на разруха. Тичаше от стая в стая, търсейки детето си: „Мишеееее … мамееееееее“, викаше го и не искаше да повярва, че го е загубила. Почти не се чуваше звук от устата й, беше пресипнала само 3 секунди. Три секунди, в които светът й се срина. Нямаше я да й се усмихне закачливо. Нямаше я да я предизвика. Нямаше я в прегръдките й. Беше я изгубила.  „Знаех си, знаех си, че не трябва да я оставям …“ – бясно се въртеше из главата й предателска мисъл. Някой беше застанал пред вратата, за да не избяга в болката си да търси детето навън … “

Събуди се. Едвам дишаше. Чувстваше силна физическа болка в сърдечната област, както, когато … докосна в полумрака ръката на спящото дете до себе си, усети го, че диша … никога, никога повече …

Advertisements