Трябваше да се изстрелям в жегата да взема едно направление. То, верно, че следобед трябваше, ама пак си беше люта жега. Сложих си дънковата пола(що трябва да ми е прохладно), хвърлих дечурлигата в количката, сложих слушалите, пуснах си една песен за ритъм с преобладаващи барабани и се втурнах, бутайки общ тонаж около 40 кила. Деница, разбира се, не спираше да дудне, аз не я чувах от колите, тя си дудне, мене ми блъскат ония ми ти барабани, бре, тая улица, кога я направиха с такъв отвес, чудя се, пуфтейки, и продължавам да полутичам. Ама, що трябва да има място на тротоара? Коли, мотори, тва кавазаки, ако ми падне … така ще му надупча гумите или квото там се дупчи … Пристигам след пет прослушвания на песента-ритъм, опитвам се да влезна в асансьора, придържайки вратата с една ръка и нагласяйки 40-те кила с другата ръка. Дени измуча: „Ох, клячето ми!“, погледнах през очилата изпепеляващо чичото-охрана и лелята до него, които гледаха учудено чутовната ми борба, но защо да помогнат или поне да дадат акъл: „Не така, девойче, е, те, така“, нееее, само гледаха безучастно, пиейки кафе. Качих се горе и мдааа … докторицата я нямаше … трябвало да си тръгне по-рано:)))) Важното е, че работата се свърши с два телефонни разговора 🙂 Ами сега? Сега към яките дюнери. Най-яките в града. „Мамоооо … кажи без люто и без домати“ Убуу! Сега обратно. То, хубаво, ама баш тук, ми свършиха силите. Заболяха ме перките, ръцете, тия улици що пак са на нагоре, брееее … Споменах ли, че е жега? Голяяяяма жега. Барабаните продължават. Като зацикля на една песен и карам на нея със седмици … Та, в следващите седмици ще си барабаним … Със сетни усилия се добутахме до вкъщи и с Дени не му простихме на огромния дюнер … Трябвало да побързам, ме юри хлапето, готово било … бегим …

Advertisements