След 5 години морето вече не е мечта и празна надежда, а сбъдната реалност. Този път не сме ергени, а с неколко чанти и две чавета. Влакът се движел по разписание, брули ветер на гарата, но ние го посрещаме бодро и с усмивка. Пътят минава отвратително, тъй като Любо решава, че е по-добре да виси в мене и аз трябва да стоя права, а, ако реша да сеdna, той се чувства длъжен да писне с цяло гърло. За пръв път блузата по мене е мокра, все едно току-що е излязла от пералнята. Смърдим яко, щото, нали, ‘влакът е с климатик’, както услужливо рекламира чиновничката. Климатикът, явно, е единственият прозорец, през който виси едно хлапе, чиято глава така е провесена, че стига до средата на прозореца отвън. И така 4 часа. Ква болка от схванатост го чака … Най-накрая пристигаме. Деница е въодушевена. Ние – също. Почти не ми пука за нещо съществено важно, важното е морето, морето, бурните вълни … Посреща ни слънчево рошаво същество, за което Деница се прилепя и моята задача се улеснява – трябва да пазя само едно хлапе, докато бате стартира с все багаж към първата лафка с бира. То бива жега, бива, ама тва на нищо не прилича. Току спирам ход и изчаквам суперЛюбо да си хване по-добре антената на радиото, която му се изхлъзва и аха-аха да падне цялото радиото от ръчичката му. В другата ръка държи Мики Маус, плюшено куче и една играчка-занимавка с разни топченца, дет навъртат километараж насам-натам. Както и да е. След известно време се озоваваме без багаж, с деца, с прекрасната Ирония в една кръчма със студена бира, пържени картофи и най-страхотния чеснов сос за пържени картофи. 4 без петнайсет е, Любо въобще не смята да спи, скача по леглото и решаваме, че стига толкова ни е чакало морето. Хващаме пътя и о, да! То е там, то ни чака, то ни приласка и не ни пусна. Хлапетата обезумяха от кеф. Пръв беше пич Любо. Хич не се и посвени. Влезе, закаканиза ги тия вълни, заудря ги, нахили се … На Дени й трябваха леки уговорки и до там. Морето беше наше. Или ние негови. Не знам. Кефът беше всеобщ! Имаше, разбира се, неразположения от типа летен вирус, смяна на климат, съпутстwuвани с преобразяването ми на камила, но морето, морето, бурните вълни … След две безсънни нощи и два кошмарни дни, Любо беше на крак, отново усмихнат, въоръжен с още едно приспособление и морето, морето, бурните вълни … Разбира се, не ми слезе от ръцете, поради което обявявам всемирни ръкопашни състезания. Бтв, тъй като и във водата пак го държа и балансирах да не се удавим, и бедрата ми позаякнаха доста, та всемирните ръкопашни боеве могат спокойно да се превърнат в параолимпияда, тъй като имам чувството, че се инавалидизирах – ‘сичко ми трепери, леките неща ги изпускам. Така потрОших на бате дистанционното. Язе ставам да държим нещо тежко. Без коментар! Ънфорчънатли, гидът ни се тръшна болен и маахме гащи из морската градина сами. То не, че ни требеше компас за там, па и не сме за първи път там, ама друго си е да чуем меден гласец да ти шепне дрeзгаво, изплюващо си червата от кашляне:’ Ако погледнете у лево, ще видите „Терариума“ или, както бате го прочел с белото на окото“Теразини“, па се зачудил що ще търси тая марка у морската градина. Ама му е простено – той носеше по-тежкото хлапе. Ама пък е по-тежък. Абе … относихме си се на хлапета, дет се вика. На другия ден даже отидохме до кея, вървеки по плажа, аз все така носейки Любо, а Деница прескачайки разбиващите се вълни до към 3-ти пост. После всички дружно се гушахме и си мрънкахме. Разсейването беше от типа на: „Я, Дени, виж, гларус!“ или „Дени, виж, виж, тва куче как скача във водата“. Нали ги знаете кучетата колко са щури. Та колко му трябва на едно хлапе да го загългичкаш …  На другия ден, единствено лютата жега ме изрита от квартирата. Ако зависеше от мене, аз просто щях да умра там. Обаче морето, морето, бурните вълни ме върна към живота и отново нарамих 13-килограмовата дисага. Любо от своя сстрана гушеше през ЦЯЛОТО време Мики Маус, плюшения пес и долната част от чадъра за плаж. Дете с характер. Не знам на какво да го оприлича – на овчар с гега, на самурай или на войвода. Като добавим и лютия поглед … Мдаааа … доста дълго стана, но такава съм си, почна ли, нема край. Слава Богу, Любо оздравя най-накрая и лет дъ почивката бегинс – морето, морето, бурните вълни – Любо им крещеше като цяло стадо маймуни, Дени ги прескачаше или се вживяше в ролята на рицар-спасител да спаси принцесата(мене … О, Боже, ама, верно ли на мене говори тва хлапе?) от приждащите вълни, строяха се замъци, закривахме Деница в пясъка и я правехме като русалка, Любо се биеше с невидими неща и риташе и люто каканижеше, а ние се кискахме и така. Казахме му ‘чао’ на моренцето, като му обещахме, че пак ще дойдем, ама ще го гледаме от друг ъгъл 😉 То си знае що:)))))) Морето, морето, бурните вълни …

О, да, как можах да забравя. За първи път виждам толкова активни спасители – издухаха си дробовете да свирят с ония ми ти сврики да гонят хората с пояси от морето, когато беше забранено … Ейййй … То на техно-парад или както се казва там, нема толкова свирене, бре …

Advertisements