Тъкмо легнах. Тъъъъкмо задрямах. Дени се събуди и ме изюри да ставаме. Сърцето ми хлопа от жега. Пускам й детско. Лягам на земята. Дишам. Свършва едното детско, започва другото:
– Не го искам това детско – свива устни и е готова да заплаче.

– Аз пък го искам – опитвам се да се правя на мъж, не ми се става, мързи ме, жега ми е, едвам дишам, а забранявам да се пипа дистанционното.

Деница изтичва на два метра и се скрива зад врата, правейки се, че плаче. Идва след малко:
– Махни го! Не го искам!

– Няма друго, омръзна ми да гледаш само простотии!

– Искам да си гледам пльостотии!

– Не може!

– Махни го, моля те!

– Ако още веднъж ми ревнеш, ще спра телевизора! – старая се да съм зла.

– Махни го или ще си сваля гащите!

Тук не издържах и се сгърчих в луд смях.

– Не е смешно! – продължава да се цупи хлапето.

Advertisements