Млада пухкава дама влиза с двете си лигави близначки, прережда ‘видна’ (откъм кокали)рошава ‘майна’ и лет дъ наглостта бегинс:

– Моя клиентка преди малко си е купила от Вас(дори не съм убедена, че въпросната пухкавеля знае за  значението на ‘вие’ и ‘Вие’ предвид наглостта й, но да предположим, че знае и да й дадем малко кредит) много хубав сутиен. Червено с черно. Аз нося 75 с чашка C, D,  нещо такова …

Момичето зад щанда е прекрасно любезно и усмихнато. Тя е пич и винаги посреща и отблъсква навлеците с усмивка. Подава потърсената стока и се започва едно ‘чуруликане’ от страна на младата майка с двете близнета, едното, от които ме гледаше люто, а другото даваше акъл на майчето да си тръгвали по-скоро, което аз умствено аплодирах с 4 ръце. Уви! Невольо моя, имам само две и шумът от тях, както и бясното ми приклепване на миглите не биде чуто и наглостта продължи. Докато аз подвиквах люто на Канелов Младши да не тръгва към стълбите, които са 10м надолу, а аз имам фобия от стълби(за тва живея под земята) или се опитвах да го накарам да не скача по люлеещия се под (заведението е на втория етаж, а той има зверски отскок), чувам:

– Този ми харесва, щото столчето му е ниско(или високо, не разбирам от столчета на сутиени, извинявам се за некомпетентността ми)!

Едното близне ме гледа все така люто с безизразните си сини очи, Деница каканиже нещо зад щанда, умъкнала се още с влизането ни и нищо не беше в състояние да я измъкне от там(забравих да спомена, че девойчето зад щанда ни е приятелка). Пухкавелка поиска нещо друго и обръщайки се с теловще, но не и с лице, се извини с половин уста“Да не задържам някого“, а Любо вече ми беше взел ключовете, де що стотинки имах в джоба и през две минути хващаше пътя към стълбите. Гледах изпепеляващо. Предполагам, врата на девойката е изгарял, щото яко хвърлях мълнии. Ама, на нея, явно не й пукаше особено, защото след още пет безпаметни и дълги минути, не знаейки какво иска, ама каква била чашката, ама, ако била хваната на първото закопчаване, па на второто  закопчаване каква щяла да бъде чашката, па имало ли го в черно, ама неее, ама да не Ви задържам(отново), наглото близне продължава да ме гледа все така зло. На ей толкова бях да му се оплезя. Само му намигнах. То ме излгеда още по-зло и отвърна поглед.

– Аааа, имате ли черни прашки, ама да не ми се вдлъбват …

Това преля чашата на смешното ми търпение. ‘Ми не си купувай тесни прашки, ма, како, купи си кюллоти, ако требе. Еееееееее … Нищо не казах … Аз, кат не искам да ми се вдлъбва, се гледам в огледалото. Ти, лельо, имаш ли това творение на предците ни? Да ти кажа, имаш нужда, щото по тебе всичко изпъкваше. Ама не беше хубаво. След 5-те(петта чифта) или колкото там й предложиха, на мене ми изглеждаха сто, тя се отказа. И си тръгна.

Отдавна не съм се ядосвала на човешката простотия. Много отдавна. Знам, всеки дава най-доброто от себе си. Не знам защо се впрегнах толкова. А, уж, остарявам и се предполага, че помъдрявам. Дрън-дрън шикалки …

Новият ми лозунг е – Валидолът – моят най-добър приятел! А неговият най-добър приятел е нитроглицеринът! Лив лонг дъ фармасито! Не им прощавам!

Advertisements