„Доброто поведение не изкупва греховете на душата!“.  Абат Лавджой си го повтори няколко пъти, излизайки от стаята на дукесата, но сърцето му кървеше всеки път, щом си спомнеше сълзите й, които още пареха ръцете му. Всъщност дукесата и абатът се познаваха от деца. Тогава бяха просто Шарлот и Себастиан. Сега бяха Шарлот дукеса на Нам-си-кое-шир, а той беше абат Лавджой. Да му се неначудиш на името, което беше приел, но, така или иначе, хората имаха нужда от човек, вдъхващ доверие, а името беше достатъчно колоритно. Преди години Себастиан просто би прегърнал Шарлот, щеше да я остави да се наплаче, да я успокои в прегръдката си и всичко щеше да е наред. Сега Божият човек не знаеше какво да прави. Всъщност, знаеше и се стараеше, но беше трудно. Когато се обричаше на безбрачие, Себастиан знаеше, че ще е трудно, но не подозираше колко трудно наистина щеше да е. Сълзите на Шарлот пареха душата му. Но обетът си беше обет. Цената, която трябваше да плати не беше малка, но знаеше, че си струва. Обърна се за миг. Шарлот стоеше на прозореца и се сбогуваше с детството си. Себастиан се сбогува с мечтите си.

Предстаоеше тежка зима и в паството хората имаха нужда от куража, вярата и спокойствието му. Всичко щеше да си дойде на мястото. Някога. Но не сега.

Край.

Advertisements