Мине не мине време и решавам, че трябва да се пострижа. Разбира се, за ужас на фризьорките, щото все не се боядисвам, когато ходя при тях. Днес най-накрая падна и последното русо. Ония ден една жена ми вика: „Аууу, кви хубави кичури … аз кво ли не правих, нищо не стана, ти как ги направи твоите? “   „Ми … с мързел“ – отговарих усмихнато – „оставих русото да падне“ То па едно русо. Баш оранжево, ама айде. Откакто се появи черната коса, се забелязаха и белите косми. ‘Да бяха поне сребърни … да ми придадат малко класа, малко стил’ – зажалвах се аз на приятел, а тя ми отговаря „само не ги махай, щото са като ламята – махнеш ли един, идват повече“. Е … табели с надписи „Не плюйте и не храчете по улиците“ може да има, а такива предупреждения да няма. Възмутих се …Та, за друго ми беше мрънкането днес. Покани ме девойчето да седна, заработи професионално, каза, че писала голяма черна точка на някой, който я вързал и ми бастиса бретона … То бива скъсяване, бива, ама чак пък толкова … чак на себе си си заприличах на затворинк. Почти чувах как нагорещяват желязото, за да ме дамгосат  … дори по едно време имáх наглостта да поправя начинът, по който ме нареса и в момента, в който ме пусна, запрепусках срещу залеза и заживях щастливо след живота. Сега съм красиво чернокосо миньонче …

Advertisements