„Искам да те докосна, но не смея … по-скоро бих избягал … Ако те докосна, ще поискам да те погаля … ще ми липсва да те целуна … а не бива … дори самата мисъл ме влудява … и искам да избягам … Какво направи с мене, Шарлот, какво направи с мен? Не спирам да мисля за тебе, постоянно си в ума ми, пълзиш надолу към сърцето … бавно ме обсебваш … Усмивката ти е вълшебна … Слънчев е гласът ти … Без да знаеш, мъчиш ме …“ – като стон излезе от гърлото на абат Лавджой. Вече месеци наред от последната им среща, но той не спираше да мисли за дукесата. Колкото по-яростно се съпротивляваше, толкова повече мислеше за нея. Препрочиташе поканата, която въртеше из пръстите си и се чудеше как да отговори. Не можеше да иде, но не можеше и да откаже. „Тюх!“ – изтюхка любимото си тюхкане Себастиан и изведнъж му олекна. Вече знаеше какво да направи. Остави поканата на масичката и започна с приготвленията за предстоящото празненство при Шарлот дукеса на Не знам-си-кое-шир.

Advertisements