Когато Шарлот се върна от лова, беше измръзнала и изтощена. Косата й беше небрежно разрошена, но стоеше все така привлекателно, въпреки ездата. Тя лисици така и не видя, но използва възможността за препускане без мислене, за да може да изчисти съзнанието и сърцето си и да си върне надменното изражение на Съпругата на  Маскарпонтий Дук на Не-знам-си-кое-шир. Когато влезе в стаята си, видя писъмце и цялата й твърдост от взетото решение се стопи, главата и сърцето се разбунтуваха и тя се спусна да го вземе. Мдааа … все още този аромат … Писмото не беше от абат Лавджой, беше от Себастиан. Беше се уморил от тази игра на въпроси и отговори, макар че „дори и да знаех сърцето ти, какво би ме ползвало това?“ Шарлот си наля червено вино. Ръцете й трепереха …

… Сърцето на Себастиан също. Обикаляше ядно стаята и се чудеше защо изпрати това писмо …

Мирисът на изгоряло се усещаше и още дълго щеше да се усеща, въпреки доброто проветряване, което бяха направили, след като бяха изгасили пожара. Когато влезе в стаята на Шарлот дукесата на Не-знам-си-кое-шир, видя Дукът застанал до прозореца, гледайки навън. Заспала била, както си седяла на креслото до прозореца, загледана навън. Той бил леко открехнат, излезнал вятър, лъхнал вътре, завесата се доближила до запалената свещ … Дукът занеше, че Шарлот и Себастиан са приятели и веднага изпрати да го повикат …

Hush little baby don’t you cry … everything’s gonna be alright – шептеше Себастиан, едва докоснал глава в нейната … I’ll be here so don’t you fear …

Advertisements