Главата й се поклащаше в такт с бялото куче, което висеше пред огледалото, а отдолу имаше постлана зелена булана. Москвето се връщаше от бостана, а Гица Мустакова си бършеше сълзите с опакото на ръката … не за друго, ми на дланите имаше мазоли от тежката работа, която бе принудена да върши. Докато оплакваше горко злочестата си съдба, Гица неусетно се пренесе в света на мечтите си и се видя, седнала върху слон, ‘ма не какъв да е слон, а СЛОН, братя и сестри. Нещо огромно, чудно красиво и цялото обсипано с изумруди. Ушите на слона вееха нежно Гицения мустак и тя се полюшваше в мечтание и унес посред жегата, когат’ слугите й припадаха кат зрели круши насред площада. Ма, виновни са си сами, кат не знаят как да се пазят от жегата. Е, листа големи кат ушите на слона, па да не си веят … „Уф, ма си проста, ма, Гицо!“ – сгълча се на ум мустакатата принцеса – “ … ми нали си им забранила да дишат, дет се вика, ти искаш с листа да си веят … Гицоооо, Гицо …“ – продължаваше да се тюхка нейно мустаково величие, когато най-накрая слонът започна да снижава, за да може Принцесата да слезе. Още с влизането си в двореца Гица усети нещо, което до сега не беше усещала, дори не беше  мечтала … ароматът на току-що постлана булана – рошава, зелена, нестепана, рай за одебелените й стъпала, а за мустака й … оооо … Мустакът й изпадаше в луд възторг, когато легнеше върху буланата, заиграваше се с нея, плетяха си плитки рибена кост и после си ги разплитаха по същия начин, по който влюбените се държаха за ръце, гъделичкаха се и се смееха по свой си невъобрзимо космат начин и всичко беше райско изживяване, докато грубата реалност не извади Гица от царските й мечти:

– Гицо, маааа … стига ми мачка буланата, маа …  нова ми яяя … въъъъ … глей кво я напраи … – раздразнено я спастри млад момък без мустак.

– Абе, кво искаш, ти, бе? – изрепчи се Гица – Само да трепна с мигли и щ’та обезглавят, бе, еййй …

„Я, па тая“ – замисли се младежът – ‘ да трепнела с мигли’ …

Advertisements