Посветено на Зори дъ Ейнджъл-а

 

Когато Гица подкара мотокара, не знаеше в каква приказка ще се вкара. Изведнъж, докато натискаше педала, се видя как бясно язди бял жребец, а гривата му бе сплетена по индиански. Тя дори не знаеше какво означава това, но се зарече, че веднага, щом на кончето му се прище да си починат (Гица усещаше как Белият я усещаше), ще си сплете мустакя кат неговата грива. Сега само препускаше. Разбира се, че се тресеше и друсаше, все пак не летеше на вълшебно килимче, а препускаше с Белия вятър. Тая Гица … днес беше неспираема … измисляше ги едни … сама се възхищаваше на себе си … Самата плитка на гривата на Белистия (няма спирка, ей) беше във формата на слънце. Много странно, много интересно и много трудно. Най-накрая Гица Мустака и Белият Вожд стигнаха до най-красивото и живописно езерце, което съществуваше на земята и двамата спонтанно почувстваха забавящия ритъм в сърцата си, който им подсказваше, че е време за любуване на природата и решиха да си починат за няколко минути, докато пак развеят кой грива, кой мустак, из необятната прерия на Дивия. Слизайки от любимия си Б., Гицето направи стойка Слънце и така се сгромоляса елегантно, че чак конят се изкиска, прикривайки се с копитата си. От падането Гица изпадна в нов сън, в който съвсем свободно разговаряше със Сина на Вятъра, той с копитата й сплиташе чевръсто плитки на мустака, а тя се рееше в дълбините на душата му, чертаейки сърца по алвеолите му …

– Гицооо … чуваше отдалече да крещи някой и не можеше да повярва, че тая нежна животинка вади такъв груб глас … Гицоооооо – изкрещя вече уплашено гласът – Ама, ей … да земеш да спреш да гледаш в облаците, че кат ти отвинтя един … ша ма прегазиш, мааа …

Advertisements