Когато Гицето страдаше, цялата Вселена страдаше заедно с нея. Звездите спираха две от бляскавите си връхчета, луната потъваше в кратерите си, слънцето слагаше очила, за да не се виждат сенките, причинени от мустаковата тъга, метеоритите не се разпадаха в знак на почит, млечният път си слагаше какаово покритие, за да не дразни изтормозената душа на Лейди дъ Мусташ, а Нептун си траеше, за да не го замерят с джапанка. Нептун не беше планета, а черно псе(много красиво и очарователно, според самия него, и просто черен пес, според Гица). Ама толкова черен беше, че чак забрадката на стрина Вуца от съседната махала се свиваше в срамежлив реверанс пред нюанса на Нептун. И така, Гицулина страдаше. Беше видяла, че мустакът й олесява и не знаеше дали това се дължеше на халвата, която изяждаше всекидневно или остаряваше. Изведнъж се видя малка и съсухрена вместо мощната женщина, която виждаше всеки ден в отражението на локвите, сгърчена на три(третата чупка беше в коленете) и о, ужас! – нямаше мустак. Цялата околия говореше за това вече две недели, а то какво било. Гица се почувства като гол охлюв. В яростта си се поддаде на тайната си страст – казачока. „Три танкиста“ изпълни три пъти – по един за всеки танкист, „Калинка моя“ я изпълни с цялата фауна, която познаваше и накрая, в умората си, ревна с цяло гърло – „искам си мустакааааааа“ …

Този вик я събуди. Видя, че иглата на грамофона е зациклила и издаваше неприятен шум. Мадам дю Мустакó усети потта от кошмара да капе от мустака й и успокоена тръгна към нивата, където я чакаха нови изненади.

Advertisements