Дечко днес беше тъжен. Някак си странно му започна денят. След като приключи с първата част от задълженията си – да  нахрани детето, да свари вода за чай, да премете двора,се изми и се приготви да отиде до магазина. Щеше да купи олио и картофи. Взе си мрежата и тръгна усмихнат. Беше обещал на немирното си хлапе да му опържи картофи. От сега виждаше усмивките и щастливите писъци, които размекваха и без това изтормозената му душа. Влезе в магазина. Поздрави усмихнато и зачака реда си. Когато каза поръчката си, биде попарен от бездушния отговор: „Няма картофи … и олиото свърши …“ „Ама, как, нали вчера ми казахте да дойда днес?“ – учтиво възропта Дечо, стискайки зъби да не избухне. „Еми, казахме, ама … малко ни докараха тоя път“ – с жалък опит за усмивка каза продавачката – “ Пробвайте утре пак.“  Купи масло, ръжен хляб и буца сирене. С усмивка пожела „Довиждане“ и излезе със сълзи на очите. Беше обещал прекрасни хрупкави златисти, а не прегорели картофки на хлапето си … Сега не знаеше как ще го залъгва с това сирене. Стана му му мъчно на Дечо. Отдавна не беше си позволявал такива своеволия на чувствата, но днес беше съсипан. Отдавна беше решил, че ще поглези така детето си и само чакаше да му обещаят …

А не беше така на село. От две години са в града и постоянно подлага на лишения хлапето. Измисляше какви ли не начини да му обяснява защо това може, а онова – не, но не можеше да го излъже. Дори понякога му казваше жестоката истината, одечкотена, но пак истината. Радваше се, че среща разбиране от страна на Къдравото, не винаги, но доволно често. А днес … днес просто не знаеше как ще изрече нещо, в което му беше трудно да повярва самият той. Затова солени сълзи потекоха по мъжкото му лице. Разбира се, не идваше краят на света с едни неизпържени картофи, но никога до сега не беше правил нещо, което да разочарова Малечко … май

Advertisements