И така, минаха празници, минаха години (тук вече ми звучат стари градски шлагери ‘без да ме забравиш тииии“ … или беше ‘без да те забравя ааааааз’ …? нема значение). Годината, квото имаше да казва, каза го. Твърдо, ясно и отчетливо. Аз с едно нещо не бях съгласна, ‘ма съм неподвластна на гаврата. Иде реч за късметите, които се раздават … така де, падат ти се … как па Деница не тегли вместо мене … НО, волята ми е по-силна и чувството ми за самосъхранение ще изтласка срамеещите факти за по-късно. Първият късмет, който биде за мене, се е изтеглил в една чудна пицария, с чудни хора, с чудна аура и т.н. Ето го и него(кефи ме яку):

Не се отчайвай ако те налегне тишина
И творчески застой те натъжава
След всяка нощ изгрява светлина
Целогодишно Муза ще те посещава!

Ей, на тва му викам аз късмет!

Следващият е този, който не ми дава мира веке цела неделя. „Мързелът ще си отиде от тебе, стяга куфарите … “ и не-знам-си-кво-си. Питам аз:

пръво – от кога мързелът има такива права?

второ – кой му е дал пари за куфар (да се яви на червеното килимче)

трето -кво лошо видя при мене, че иска да бяга? Не се наживя ли? Не се наяде ли? Не се напи ли? Не се гмурна в морето ли? На дълбокото при тва. Кво толко’ му липсваше, че фаща пътя?

Откакто го изтеглих тоз късмет, съм се видяла в чудо – шия и закърпвам, квот’ ми падне пред очите, обикалям улиците в студ и мраз, чистене, готвене, миене, подскачане в синхрон, пеене в синхрон, подреждане, ново подскачане в стил румпти-думпти-але-лумпи-скок (за незнаещите тва е скок а ла Тигър/от Мечо Пух/), мъкнене на едно чаве, гъделичкане на другото чаве, гъделичкане в синхрон,  и т.н., и т.н., и т.н., и не мога да се спра. В потрес съм. Мързелът ми избяга. А около мене чувам вместо утеха: „еййй, най-накрая …“ С какво го заслужих всичко това, с какво … осиротя ми егото, децаааа … осиротяяя …

)

Advertisements