Чувам познатото мучене. Едвам си отварям едната ресница на окото – Любо е седнал до главата ми, дудне и ръкомаха. Деница още спи. Ура! В следващия миг съм прегазена от малкия. Деница се е правела, че спи. Обръщам се, отварям очи и я виждам до вратата. „Бързо обратно в леглото!“ – изсъсквам. „Ама, ще дават „Магията на Пегааааас“ и хуква към телевизора. Малкият с кикот лети след нея. До тук с почивката.

Малко по-късно. Приготвям закуската. Деница в превеликата си наглост, ме пита сладко: „Мамооо, може ли да ми направиш от твоите сандвичи, ДА ВИДЯ дали са безполезни?!“ Разбира се, че се чупя от смях … Ми, безполезни бяха (усилията ми), омете ги кат стой, та гледай …

Още малко по-ксъно. Вече сме на пързалката. Има още едно детенце на възрастта на Любо, което о, каква изненада – говореше прекрасно, за разлика от нашто диване, което само мучи, крещи като птеродактил, скача и ако благоволи да говори, казва първите две, най-много първите три букви от думата, и то при велико блаволение. Та Деница, силно възторгната, че има още едно детенце на полянката, прави неистови опити да я заговори, да се заиграе с нея, но детенцето не ще. Сигурно се е опитало да захапе некое желязо от пързалките, не виждах, и е получило любящо съветване от майка си да не яде такива неща, при което Деница веднага компетентно се включва, подкрепяйки майката на детето: „Даааа, тя и мама ми е казвала да не слагам нищо в устата … освен боклуци“ и докато величествено се усмихвах, повдигайки се на пръсти да се види коя е майката на това умно дете, замръзнах усмихнато на място, каканижейки след Любо и гонейки го да му извадя поредния камък от устата.

Следобедно късно, Любо е приспан, аз поемам към един далеееечен магазин. Ей така, просто … що да не помръзна … За пореден път се убеждавам, че на мене не трябва да ми се позволява да вървя със слушалки в ушите. Щото вървенето ми граничи с кълчене. В 98% го удържам да е умствено кълчене, но за това изразходвам ограничените сили на волята си. В този магазин се натъкнах на прекрасен екземпляр Нутела, който сам скочи в количката . Разглеждайки играчките, видях огроооомен комплект фулмастери – ма, тва дебели, тва тънки, тва шарени, на един етаж, на втори … Признавам си, че съвсем майчински постъпих. Помислих първо за малкото чаве, думайки си: „Леле, Любо колко ще има да яде тууук!“, плескайки се по челото. Не един път съм споделяла страстта му за ядене към фулмастери, моливи, пясък, камъни, пластмаса, гумен пъзел. Оня ден го засякох, че си дялка в патрона на вратата и си хапва дръвце.

Слънцето почти залязва. Не е кървав залез, но е също толкова красив. Едно огромно слънце. Красота!

Чаветата веке спят. Любо не яде фулмастери. Аз ядох Нутела. По нейно желание, нема да й чупя хатъра, я!

Advertisements