Въпреки че, току-що прочетох една доста отрезвителна статия, която има за цел да мислиш усмихнато и която наистина дава добра перспектива за радостния човек, на мене ми е малко трудно да се усмихна. Уморено ми е, тъжно ми е, тежко ми е, ръцете ме болят и ми се плаче. Много. Тежък е животът (не моят, по принцип) и колкото и да си позитивен и усмихнат, и ала-бализмен, е … па трудно си е в някои моменти да се усмихваш. Та, възникна изведнъж в мене въпросът – какво ще направиш, ако знаеш, че скоро си отиваш от тоя свят? Ще се хвърлиш като луд да четеш и научиш, всичко, което би пропуснал? Бляях … че за какво? Какво ще ме ползва? Ще цитирам на Бог кво е казал Тотю Младенов или ще Му говоря за ядрения колайдер? Ще посадя дръвче? И? После кво? Ще се ровиш по цял ден в нета? Е, да, некъв кеф, ама, чак пък толкова … Млад си, но знаеш, че си отиваш, кво става? Приемаш ли го? Не го ли приемаш? Ядосваш ли се? Обвиняваш ли някого? Нещо? Примиряваш ли се? Помиряваш ли се? Питаш ли се ‘защо аз’? Целуваш ли със съзнанието, че влагаш цялата си любов? А хората около тебе – близките ти? Усещат ли? Страх ли ги е? Примиряват ли се? Помиряват ли се? Тежи ли им? Ядосват ли се? Питат ли се ‘защо ти’? Плачат ли тайно?

Няма отговори 🙂 Само милост. Тук или там. Но я има. А на теб ти остава да се бориш. С любов и усмивка 😉

Advertisements