Не минаваше ден без викове в къщата на Дорчето. Било от радостните крясъци на децата( бяха 4 на брой), било от гневни изблици относно слабата реколта тази година, било от дивата радост на придобитата вещ … Изобщо, емоционални хора бяха всички. Освен кучето Мишо. То беше най-спокойното същество на света. Ако лаеше, то беше с грация, беше непринудено, дори понякога лаеше с досада, и то, колкото да си прочисти гърлото. Не му пречеше, че всички селски котки минаваха през двора му и си устройваха битките за женски току под носа му от любопитство дали няма да го ядосат. Не му пречеха всекидневните опити на децата да го замъкнат до портата, дърпайки го за опашката. Не му пречеше мърморенето на Дорчето като какво куче било такова една котка да не олаял, една луна да не овил, прасето квичало повече от него, що за пазач такъв бил и т.н., и т.н. Мишо си знаеше нейния репортоар и знаеше, че започне ли го, скоро ще идва вечерята. Дори на нея не се нахвърляше като другите псета, а бавно и величествено предъвкваше всяка хапка, ще речеш, че той е измислил бавното и здравословно хранене.

Тази вечер, колкото и приятен да беше въздухът – чист, свеж, луната беше заела поста си, жегата беше отстъпила място на спокойната прохлада дори совите само светеха с очите си в тъмното, имаше нещо, което притесняваше Мишо. Дорчето все още не се беше прибрала. Друг път по това време децата бяха заспали, котките кротуваха и тихо си ближеха раните от пóказния бой, който си устройваха всеки ден пред него, прасето не сумтеше, дори щурчетата пееха по-тихо от обикновено.

Дорчето беше ниска, но пъргава женичка. Наскоро загуби мъжа си и се хвърли с всички сили в работа по дома, за да не мисли за тъгата си и внезапно сполетялата я самота. Мишо беше нейната връзка с мъжа й. Никога нямаше да забрави рошавата главица на малкия пес, който се подаваше от пазвата на мъжа й, когато го донесе една вечер, връщайки се от полето. И двамата имаха еднаквата смешно-глупава физиономия. Само дето Мишо мяташе опашка и се бореше да й ближе лицето, а тя се дърпаше със смях. От тогава бяха неразделни – 14 години вече. Дорчето беше седнала на една поляна. Това беше тяхното любимо място с мъжа й и откакто той си отиде, тя не беше стъпвала на това вълшебно място. Сега луната го огряваше, тревата ухаеше нежно и я примамваше да легне … Когато се събуди, видя Мишо легнал до нея и с мощната си рошава гърбина я беше топлил цяла нощ. Усмихна се, спомяйки си как се беше опитвал да легне между тях двамата с мъжа й, разроши рошавата му глава, дръпна му закачливо ушите и тръгна към вкъщи. Знаеше, че никога няма да бъде сама.

Advertisements