Помните ли слънцето? Дето си слагаше ръкавици на лъчите? Сега то реши, че трябвало да излезе в отпуска, защото много било работило от сутрин до вечер, все греело ли, греело, докато луната – кво? Само седи и блее през нощта, докато всички спят. Нечестно му се сторило на слънцето, сложило си скафандър и излезнало в почивка. Снегът само това и чакал и като завалял … няма спиране.

На сутринта, когато Принцесата с прекрасна черна блестяща коса се събудила, усетила, че нещо става и изтопуркала с боси крачета, гъргорейки нещо нечленоразделно. Това, разбира се, събудило царствените й родители, които едва измъквайки се от леглото и трудно тътрузейки царствените си тела, мърморели с голямо усилие: „Къде хукна, бе, дъщерьо?  Що толкова рано стана пак? Обуй си чорапи поне! Що не си легнах по-рано?“ и т.н., и т.н. Нищо от мърморенето не било чуто и не защото принцесата не искала да ги чуе. Напротив, тя би била най-послушната принцеса. Само да не си беше седнала на ушите. Както и да е. Когато най-сетне  оглушителният писък приключил, се чуло и членоразделното щастливо: „Сняяяяяг! Вали сняяяяяг!“ След това, без дори да изчака да чуе някакъв коментар от родителите си, малката принцеса казала с тон, нетърпящ възражения и усмивка, топяща и най-голямото шкембе, пардон сърце на света от умиление: „Искам каляска, за да отида при Малката мъничка фея!“  Сетила се за вълшебното принцесешко ‘пък’ и добавила с поглед, втренчен в техните: „ПЪК!“ „Какво пък, що да не?!“ – помислили си татко Думбалан и мама Царица, тъкмо ще имат време за царствено размотаване без крясъци наоколо.

Каляската на Малката принцеса с прекрасната черна блестяща коса била по-ценна и от вълшебна. Тя имала стенно и подово отопление и летяла по-бързо и от крилат еднорог. Въпреки това, Малката мъничка фея вече потрепервала леко изнервено с крилца като защо не идва тази лудетина Чернокосата вече. Когато трептенето на крилцата станало прекалено бързо, Малката мъничка фея започнала да се издига във въздуха за ужас на придворните й феи, който се грижели за царското й възпитание, Феичката дочула пляскането на крилата на еднорога и хукнала да посрещне приятелката си. Чувало се единствено гърления смях на малката принцеса и финото нежно чуруликане на феичката. Това било примесено и с нещо неразбираемо, което дори разказвачът не могъл да разбере, напрягайки елфските си уши. От действията на принцесите се разбрирало, че ще излезнат навън в снега и тъкмо хукнали, когато малката мъничка фея се заковала на място – първо трябвало да се облече. Сложила си топлото фейско палтенце, топлите непромукаеми фейски ръкавички, прекрасните фейски ботушки и най-новото изобретение във фейския свят – накрилници, за да топлят нежните крилца на феите.

Суматохата сред снежинките била пълна, когато двете лудетини върхлетели като снегорин в снега – с мощен принцесешки скок, на който би завидял дори невидиум заек-шампион по скачане в приказния свят, но пред буйната, чиста, искрена радост граници нямало. Двете палавници правели снежен дъждец, ангелчета по принцесешки, слагали уши на покритите със сняг чемширови храсти на Татко Фею, бутали се в снега, кискали се, падали, гонели се, целили се със снежни топки, но най-голямо удоволствие им доставило да решат на кого да оприличат снежния човек, който смятали да направят. Дали да бъдел с шкембе като татко Думбалан, или с прекрасните къдрици на мама Царица, дали да има засукани мустаци като татко Фею или нов модел крила като мама Фея. Разбира се, от кискане така и не стигнали до направата му, но нали Малката мъничка фея била фея и имала фейска пръчица, та затова спретнали би-би-ди-ба-би-ди-бум, ето това:

Слънцето през това време хъркало и нищо не чуло от веселата суматох. Било с тапи за уши.

Advertisements