Стою Марийкин беше най-обикновен мъж. Ядеше, пиеше, сумтеше, чешеше се, когато трябва и когато не трябва, ходеше грозно небръснат, а не като днешните младоци – небрежно обръснати или небрежно необръснати, мнеееее … при него си беше грозно. Беше чорлав. Немърлив. Ходеше постоянно окъсан, въпреки геройските усилия на жена му да го кърпи постояно. Нямаше, бе, просто нямаше място, през което да мине и той да не се закачи и да не си разпори ризата, панталона, пуловера, балтона, шала (веднъж беше сложил шал, но тогава го скъса нарочно, че в кръчмата го попиляха от подигравки), ръкавиците, абе, всичко що се сложеше по него, биваше прокъсано, изцапано, гадно и грозно. Освен това много плюеше Стою. Навсякъде. Противка голяма беше.

Марийка, от друга страна, беше негова пълна противоположност, въпреки че, когато се ожениха, тя виждаше в него освободителя си. Възхищаваше му се. Да се чудиш на какво сега, но през очите на любовта човек прави всичко. Тогава Марийка беше тантуреста бузлана. Сега тя беше засукана млада жена, която се трудеше честно и неуморно. Вършеше домакинските си задължения. Дори изпълняваше някои не толкова типични за жената тежки и непривични неща, но го правеше със съзнанието на обречения, че, ако не го направеше тя, Стою никога нямаше да го направи и щяха да си стоят на тъмно и студено, примерно, щото той не цепеше дървата, не ги подреждаше, не зареждаше печката. С течение на времето й беше станало дори приятно да го прави. След като нацепеше дървата, започваше да ги подрежда. Беше измислила своя система и подредбата много й харесваше. Поглеждаше стореното и се усмихваше доволно. Беше толкова красиво! Майка й я беше научила как да зарежда печката – слагаше едно голямо дърво по средата и слагаше въглищата отстрани. После слагаше малко подпалки, запалваше и се наслаждаваше на лумналия огън, който на мига стопляше стаята и за кратко душата й.

Стоя беше убил романтиката в Марийка още в първата им брачна нощ и тя, някак си, се примири. Остана жената на Стою, но всичко ставаше, както тя поиска. И така ги знаеха и из село – Марийка и Стою Марийкин. Тя много често оставаше сама и тогава се отдаваше на мечтите си, на мислите си. Препускаше на свобода из тях и тогава беше щастлива. Веднъж в селското кино пуснаха един филм и там Марийка видя един танц, който я плени за цял живот. Този танц изразяваше цялата Марийкина същност. Всичко, което искаше от този ден нататък, беше да се научи да танцува така. Като вървеше, поклащаше леко ханша си. Като прибираше дървата под стряхата, ги вдигаше с финес и плавност, на която би завидяла всяка професионална танцьорка. Движеше краката си толкова леко, все едно не вървеше, а танцуваше. Лицето й се озаряваше, очите й ставаха още по-черни, а излъчването й беше … уау … Точно в един такъв момент Стою се прибра и я видя. Закова на място и не можеше да познае жена си. Това Марийка ли беше? Неговата Марийка? Дето все го гълчеше и му криеше ракията? Каква красавица била само! Стою чувстваше, че всеки момент ще почне да ръси глупости от рода на стихове и реши да я попита благо:

– Марийо, ма … кво пра’иш? Многу си хубава, Марийо! Многу!

– Стою, бре, мискинино неден, как ме стресна! – Марийка си плю в пазвата, колкото да си събере ума и да се върне в реалността – какво правиш вкъщи толкова рано, мързеливец такъв?!

– Марийо, ти танцуваше ли, ма Марийо? Многу хубау танцуваш, батю’то, многу хубау … – Стою не чу изобщо гълченето на Марийка, толкова беше обсебен и прехласнат от Марийкините движения …

– Стига стоя кат треснат, ми ‘земи пóмогни малко … Нема я да вършим целата работа, я! – продължи да не отговаря Марийка, стресната от така внезапния интерес на Стою към нея.

– Как са казва тоя танц, ма, Марийо? Многу ми хареса! – изгъргори Стою и засука мустак.

– Хула. – отсече Марийка, вътрешно и видимо доволна, че мъжът й най-накрая я е забелязъл.

– Ти кого ша хулиш, ма, ей?! Ей ся ше грабна гьостерицата. Стой! Ша хули тя …

Advertisements