Приказка

4 коментара

Помните ли слънцето? Дето си слагаше ръкавици на лъчите? Сега то реши, че трябвало да излезе в отпуска, защото много било работило от сутрин до вечер, все греело ли, греело, докато луната – кво? Само седи и блее през нощта, докато всички спят. Нечестно му се сторило на слънцето, сложило си скафандър и излезнало в почивка. Снегът само това и чакал и като завалял … няма спиране.

На сутринта, когато Принцесата с прекрасна черна блестяща коса се събудила, усетила, че нещо става и изтопуркала с боси крачета, гъргорейки нещо нечленоразделно. Това, разбира се, събудило царствените й родители, които едва измъквайки се от леглото и трудно тътрузейки царствените си тела, мърморели с голямо усилие: „Къде хукна, бе, дъщерьо?  Що толкова рано стана пак? Обуй си чорапи поне! Що не си легнах по-рано?“ и т.н., и т.н. Нищо от мърморенето не било чуто и не защото принцесата не искала да ги чуе. Напротив, тя би била най-послушната принцеса. Само да не си беше седнала на ушите. Както и да е. Когато най-сетне  оглушителният писък приключил, се чуло и членоразделното щастливо: „Сняяяяяг! Вали сняяяяяг!“ След това, без дори да изчака да чуе някакъв коментар от родителите си, малката принцеса казала с тон, нетърпящ възражения и усмивка, топяща и най-голямото шкембе, пардон сърце на света от умиление: „Искам каляска, за да отида при Малката мъничка фея!“  Сетила се за вълшебното принцесешко ‘пък’ и добавила с поглед, втренчен в техните: „ПЪК!“ „Какво пък, що да не?!“ – помислили си татко Думбалан и мама Царица, тъкмо ще имат време за царствено размотаване без крясъци наоколо.

Каляската на Малката принцеса с прекрасната черна блестяща коса била по-ценна и от вълшебна. Тя имала стенно и подово отопление и летяла по-бързо и от крилат еднорог. Въпреки това, Малката мъничка фея вече потрепервала леко изнервено с крилца като защо не идва тази лудетина Чернокосата вече. Когато трептенето на крилцата станало прекалено бързо, Малката мъничка фея започнала да се издига във въздуха за ужас на придворните й феи, който се грижели за царското й възпитание, Феичката дочула пляскането на крилата на еднорога и хукнала да посрещне приятелката си. Чувало се единствено гърления смях на малката принцеса и финото нежно чуруликане на феичката. Това било примесено и с нещо неразбираемо, което дори разказвачът не могъл да разбере, напрягайки елфските си уши. От действията на принцесите се разбрирало, че ще излезнат навън в снега и тъкмо хукнали, когато малката мъничка фея се заковала на място – първо трябвало да се облече. Сложила си топлото фейско палтенце, топлите непромукаеми фейски ръкавички, прекрасните фейски ботушки и най-новото изобретение във фейския свят – накрилници, за да топлят нежните крилца на феите.

Суматохата сред снежинките била пълна, когато двете лудетини върхлетели като снегорин в снега – с мощен принцесешки скок, на който би завидял дори невидиум заек-шампион по скачане в приказния свят, но пред буйната, чиста, искрена радост граници нямало. Двете палавници правели снежен дъждец, ангелчета по принцесешки, слагали уши на покритите със сняг чемширови храсти на Татко Фею, бутали се в снега, кискали се, падали, гонели се, целили се със снежни топки, но най-голямо удоволствие им доставило да решат на кого да оприличат снежния човек, който смятали да направят. Дали да бъдел с шкембе като татко Думбалан, или с прекрасните къдрици на мама Царица, дали да има засукани мустаци като татко Фею или нов модел крила като мама Фея. Разбира се, от кискане така и не стигнали до направата му, но нали Малката мъничка фея била фея и имала фейска пръчица, та затова спретнали би-би-ди-ба-би-ди-бум, ето това:

Слънцето през това време хъркало и нищо не чуло от веселата суматох. Било с тапи за уши.

Реклама

Приказка

2 коментара

Приказка

10 коментара

на дъщеря ми

Имало едно време едно царство и едно господарство. В царстовото живеела една малка принцеса, която имала най-блестящата черна къдрава коса. А в господарството живеела една малка-мъничка фея с голяяямо сърце. Принцесата и феята били приятелки, въпреки че таткото на принцесата крал Думбалан и таткото на феята крал Фею били върли противници. Дори историята вече не помни поради каква причина били противници, но те държали на традицията и си се противели и зъбели един на друг при всеки удобен случай. Най-често това се случвало, ако двамата се засекат на разкодка си сред … природата. Тогава кралските шутове започвали словесения двубой, тъй като не отивало на едни царски особи да се заяждат, използвайки собсвените си усти. Чували се приказки като: “ твоят крал има рижави мустаци … а твоят има козя брадичка и като приказва се чува „беее“ … на твоя крал Думбалан шкембето му е от тебе до половината кралство и като се смее, се тресе земята … а татко Фею е толкова дебел, че дори да  се поръси с вълшебен прашец, пак не може да литне …“ и така, докато слънцето се уморявало да ги слуша, слагало си ръкавици на лъчите, хващало стадо птички и се заслушвало в чуруликането им.

Принцесата с прекрасната блястяща черна къдрава коса и малката мъничка фея си имали едно едно свое тайно скривалище, очарователно като тях самите, в което ходили всеки ден, след като приключили царските си задължения като четене, писане, смятане (дааа, царските деца също учели и било много важно да израстнат в мъдрост … все пак, как щяха да изчислят траекторията, силата и с колко точно  яйца трябва да хвърлят по отдалечаващите се надути пуяци, които биха ги искали за жени … някога?). Това, разбира се, беше една от причините, но да, имаха и такъв предмет в царското си училище. Та, когато влезнели в своето скривалище и докато лакомо нагъвали вкусни сладкиши, които първоначално са били зеленчуци, а феичката ги превръщала в шоколадови сладкиши, двете принцеси си разказвали най-новите смешки, които шутовете на бащите им са си казвали същия ден пти поредната им схватка. След това се заливали в щур детски смях, като Принцесата с прекрасната блестяща черна коса имала най-гърления смях на света, а смехът на малката мъничка фея бил най-нежният звук на земята. Събрани заедно техните смехове създавали чудна мелодия, която творяла поне 7 чудеса на природата.  Именно това била мелодията, която птичоците изпълнявали на слънцето и го умилостивявали да излезе и на следващия ден …

недовършено 😉

За теб

14 коментара

Ти никога не си отиваш.

Ти винаги стоиш до мен.

С усмивка нежна ме закриляш.

Със бурен смях избухваш в мен.

В съня ми тихичко пристигаш

и цялата ми същност ти разтрисаш.

Но също тихичко си пак отиваш,

но знам, че вече си си вкъщи.

И ще те чакам тази нощ отново, заспивайки, ще мисля си за теб.

И няма да си спомням нищо лошо,

но само как със смях избухваш в мен.

И, знам, че се гордееш с мен (чудно за какво ли)

Усмихваш ми се, пазиш ме и галиш,

подритваш нежно мудната ми същност и все

се питаш „Кой ли те обучи вкъщи?“

Поспри, не си отивай още!

От толкова години чакам да ми проговориш

И, ето те, с усмивка блага, намерила покоя,

прегръщаш ме сякаш съм най-огромната секвоя.

То, верно, че понапълнях, но чак пък толкоз …

Честито да е, казваш, айде, маме, жива да си ми

и здрава, и все така засмяна (?)

Ще те чакам, знаеш, там – на нашата поляна!

Където Тони ме видя с цветята, а ти ще окосиш тревата.

Нали съм малчо аз, пак натресох се на таз –

работа ли, де що има, да го отнася моята гърбина.

Усмивката на мис Далия

6 коментара

Както всеки ден и днес мис Далия беше на верандата и се люляше на любимия си стол. Лекият вятър правеше жегата поносима, а, като добавим и лимонадата, тя направо се чувстваше щастливка. Побелялата й коса стоеше очарователно върху черното й лице, набраздено, колкото от деликатните  бръчици, толкова и от смеха и годините, които беше изживяла на тази земя. Отново се унесе в своята лека следобедна дрямка, според Уилям, но, всъщност тя потъваше в спомените си, които бяха толкова живи в съзнанието й дори и след 50 години. Нейния Хенри отдавна го нямаше, но това не намали любовта й към него. И, въпреки че го обичаше много, днешният й спомен беше тъжен и мъчителен. Спомни си нещо с Хенри. „Откъде пък изника сега това?“ – зачуди се мис Далия и потъна в спомена. Не й беше леко да признае всичко пред себе си. Всяка казана дума се врязваше отново в сърцето й и една издайническа сълза намокри затворените клепачи. Тогава не знаеше какво да прави. Струваше й се, че каквото и да каже и предприеме, е все твърде строго и твърде грубо. Чувстваше се, все едно къса криле … Но си спомняше думите на мама Гло: „Не бъди като мен!“ и това й даваше глътка въздух.

– Здравейте, мис Далия! – извади я от спомена почтителният глас на доктор Джоунс – Дойдох да видя как сте днес – усмихна се той лъчезарно и пое подадената ръка.

– Здравей, сине! – усмихна се мис Далия с онази нежна усмивка, която беше присъща само на нея и която огряваше цялото място, на което тя се намираше. Всички се омиротвряваха от нейната усмивка и забравяха за малките си дребни несгоди, за сухата година, за изгорялата реколта, за несбъднати любови, за войни и крамоли, за погинали животни и заграбени ферми. Усмивката на мис Далия носеше мир и спокойствие и който я видеше и усетеше, намираше мир и спокойствие в душата си; сила да стане отново на краката си, въпреки големите загуби. Невероятна беше усмивката на мис Далия. Усмихната беше душата й.

Понякога си мислиш, че е трудно да се усмихнеш така, но, всъщност, не е. Достатъчно е мил поглед, искрен, топъл и сякаш целият свят се разтваря в краката ти. Една малка истинска усмивка.

От мечти роден

10 коментара

Видях света с безброй лица,

но нямат власт над мен сега.

Безкраен път без цел вървях,

но спрях за миг, щом теб видях.

Преследвах мит,

безумен бях, сега съм тук, не зная как.

Вярвам аз –  това си ти. Ти стоиш пред мен.

Виждам те окъпан в блясък, от мечти роден.

Красив си! Красив си!

Сътворен си от мечтииииии!

The road to El dorado

9 коментара

Силно и горещо го препоръчвам това анимационно филмче! Първо е много сладко, второ хуморът е на невероятно ниво ипрепоръчвам, силно го рекъмендвам, много моля – обърнете специално внимание на коня Алтибо и неговите физиономи – ако имате поне малко чувство за хумор, ще сe сгърчите от смях 😀  Такъв фен съм станала на това филмче последните седмици, че … абе … замунда.нет, анимационни филми, road to el dorado, download и приятно гледане и танцуване 😉

Мъдростите на Пумба

6 коментара

„Домът ти е там, където седне дупето ти“ 😀

Пумба към малкия Симба.

Много се смях на това днес, а Боно ще ми разправя, че домът ми бил, където ми било сърцето 😀

Живот след живота

25 коментара

„Ще запрепускаме към залеза и ще заживеем щастливо след живота

Тигър, когато измъква Мечо Пух от „панделата“

Молбата на един чувствителен слон

1 коментар

„Моля ви, знаете колко често от играчката става плачка. Накрая някой ще пострада и това ще бъда аз!“

Слонът Тантор от „Тарзан“

Много ми прилича на магаренцето Йори. Все е пострадал милия … и с една такава молба в гласеца …

Older Entries