Арт

4 коментара

Искам да ви разкажа за едно изкуство, което е силно подценявано по света, а и у нас. Това е нещо, което всички знаем, но отричаме до степен на анатемосване. Изкуство, което те завладява, но, когато се сбълскаш с него, си мислиш, че по-добре би било да не си се срещал с него. А защо? Толкова много хора се трудят върху него. Толкова много хора отдават времето и почивката, отдавайки му се. Това е изкуство, което е пренебрегвано от цял свят, и то само защото още в зората на неговото възникване някой е казал ужасено и неблагодарствено пф и от тогава ‘Край!“ „Точка!“ „Плюене в пазвата за всеки случай“ Подръпване на уши.“ „Потропване на дърво, да не ти се случи“ и край. Ето така, необразованите хора са анатемосали изкуството на хъркане. Днес имах уникалната възможност от доста време насам да се насладя на изключително виртуозно хъркане, което от известно време слушах отдалече. Бях удостоена с честа да се запозная в близост с ораторията на Хъркотевини 2. Останах дълбоко докосната от низините, които могат да се вземат при изпълнение на някои партитури. И тъкмо, когато си мислех, че съм достатъчно силна да чуя следващия хърк, бях поразена от дълбочината на творческото мислене и изпълнение на ‘две в едно’ или ‘хърк на вдишване-хърк на издишване’. Удивена бях от различните нюанси в хъркането. Творецът ваеше картини с хърхорещия въздух. Току те въведе в един дълбок басов свят, току те разлюлее в тануцването на въздуха в устната и носовата кухина. Искрено съжалявам хората, които мислят и се изказват негативно по отношение на хъркането. Това е … извинете … развълнувах се … Такова представление е … Е, аз съм благословена да го чувам всеки ден, но искрено съжалявам хората, които не могат да му се насладят и в това красиво свирене, в тези изтънчени мелодии, в тази прелюдия от стържещо към люлеещо, докарващо те до дива … аrrr адост, чуват единствено хъркане. Не е така, драги зиртели. Не. Трябва да разберете, че тези хора са се отдали от душа и сърце на това изкуство. Знаете ги артистите. Обсебени са от творчеството си. Дори в това точно изкуство стигат до съвършенство да творят, спирайки въздуха си. Няма друга такава самоотверженост.

Извинете вълнението ми, моля! Когато погледнеш с други очи на нещо толкова велико и вълшебно, ти остава единствено да въздишаш, пърхаш с мигли и да се благодариш, че мъжът ти е един от тези велики непризнати творци.

Поклон, маестро! Обичаме те! Желаем ти дълги години творчество! Няма да задавам въпрос за новите ти творчески планове, но тръпна в очакване да ги чуя!

там

11 коментара

В един съвършен свят, ако се опитвах да снимам птичоци, кацнали на едно дърво, те нямаше да отлитат, крещейки и после, когато седна кротко, пак да дойдат. В един съвършен свят кучетата щяха да си замитат след себе си и аз нямаше да се разминавам на една идея от това, ама не би. В един съвършен свят нямаше да е студено. В един съвършен свят нямаше да ми се кара дъщеря ми, че съм й прибрала списанието с играчки. В един съвършен свят магазините за играчки щяха да са … забранени или поне безплатни и направени от материали, които моменталически изчезват, когато на хлапето му омръзне да си играе с тях. В един съвършен свят щяха да правят руска салата без домати(кой извратен мозък измисли подобно нещо 🙄  ). В един съвършен свят сагата на Ламята Спаска нямаше да спира никога. В един съвършен свят всичко щеше да е съвършено и нямаше да има нужда да дудна …

Лейтли

7 коментара

се е навъдила една такава порода насърчители, които искрено си просят побоя. От два дена мрънкам за разни неща (разбира се, че са сериозни!) и единственото, което чувам е: „споко … животът е несправедлив … ще ти мине … така е … ще те набия(няколко пъти). Ся, то, верно, че мрънкам, ама … между побоя и отвяването па как не срещнáх малко отзивчивост, малко съчувствие, малко погалване по главето, некоя друга нежа дума, леко нежно плесване зад врата вместо юнашкото потупване по рамо „ще ти мине, споко“, от което още ходя, накривена на една страна …

Накъде отива тоя свят, еййй … ето, пак ми липсват картинки … ‘кахърно поклащане на глава, съчетано с глътка бира’ … еййй …

i can only imagine

4 коментара

Яко зациклих на това, a представата ми дори не е така реална като тази на картинката … и, както Скарлет казваше в тъмното: „… само ако можеше …“  Предполагам, че след още едно завъртане и хлапетата и те ще почнат да пеят с мене, но какво, пък, може и да ми мине свинското … От вчерашната игра с децата на ОНАЗИ  люлка имам страхотна мускулна. Ще забраня да я произвеждат вече. Ама, пък, Деница пищеше от кеф … ох … ордата от малки орки ме нападна … Деница ми се качи на врата (буквално), Любо докопа подложката на мишката, от която е изял 2/3 и се понесе към залеза … Отидé ми романтично-носталгичната муза с тия диванета. Дени пише заедно с мене, Любо се катери зад мене и скача … Мястото му биде заето от Деница, която продължава да се чекне върху мощния ми гръб  и аха да я овикам и ме разцелува. Ех, мазньоооо …

Редно е да стана, а така не ми се иска ...

картинката е взета от тук

no title

4 коментара

Тва, мойто, голямото, много отворено. Сърфирам си (баш си блея) из нета, слушам музика (да, Любо е буден) и идва и ми намаля музиката, моля ви се, хлапето … И си тръгна. Още не мога да проумея наглостта й. Кога порасна, кога се отвори толкова … опитва се да ми набута метална количка в устата под предлог, че били курабийки. Аз протестирам, току-що бях яла, отговаря ми – „кат не знаеш кога да ядеш …“ Бре!  Следващият й опит да ме нахрани беше с гумени кюфтета, направени от пъзела. Пак не съм знаела какво да ям. Тези дни чух казаното с насмешка: „Мамооооо … ти пък кви ги говолиш …“ с тон, с който се казва – „кво разбираш и ти“. Започвам да се чувствам стара. ‘Ма, пък, от друга страна, не бива да се притеснявам за това, защото се оказва, че по-старите жени, били по-предпочитани . Нали.

Градски

13 коментара

Млада пухкава дама влиза с двете си лигави близначки, прережда ‘видна’ (откъм кокали)рошава ‘майна’ и лет дъ наглостта бегинс:

– Моя клиентка преди малко си е купила от Вас(дори не съм убедена, че въпросната пухкавеля знае за  значението на ‘вие’ и ‘Вие’ предвид наглостта й, но да предположим, че знае и да й дадем малко кредит) много хубав сутиен. Червено с черно. Аз нося 75 с чашка C, D,  нещо такова …

Момичето зад щанда е прекрасно любезно и усмихнато. Тя е пич и винаги посреща и отблъсква навлеците с усмивка. Подава потърсената стока и се започва едно ‘чуруликане’ от страна на младата майка с двете близнета, едното, от които ме гледаше люто, а другото даваше акъл на майчето да си тръгвали по-скоро, което аз умствено аплодирах с 4 ръце. Уви! Невольо моя, имам само две и шумът от тях, както и бясното ми приклепване на миглите не биде чуто и наглостта продължи. Докато аз подвиквах люто на Канелов Младши да не тръгва към стълбите, които са 10м надолу, а аз имам фобия от стълби(за тва живея под земята) или се опитвах да го накарам да не скача по люлеещия се под (заведението е на втория етаж, а той има зверски отскок), чувам:

– Този ми харесва, щото столчето му е ниско(или високо, не разбирам от столчета на сутиени, извинявам се за некомпетентността ми)!

Едното близне ме гледа все така люто с безизразните си сини очи, Деница каканиже нещо зад щанда, умъкнала се още с влизането ни и нищо не беше в състояние да я измъкне от там(забравих да спомена, че девойчето зад щанда ни е приятелка). Пухкавелка поиска нещо друго и обръщайки се с теловще, но не и с лице, се извини с половин уста“Да не задържам някого“, а Любо вече ми беше взел ключовете, де що стотинки имах в джоба и през две минути хващаше пътя към стълбите. Гледах изпепеляващо. Предполагам, врата на девойката е изгарял, щото яко хвърлях мълнии. Ама, на нея, явно не й пукаше особено, защото след още пет безпаметни и дълги минути, не знаейки какво иска, ама каква била чашката, ама, ако била хваната на първото закопчаване, па на второто  закопчаване каква щяла да бъде чашката, па имало ли го в черно, ама неее, ама да не Ви задържам(отново), наглото близне продължава да ме гледа все така зло. На ей толкова бях да му се оплезя. Само му намигнах. То ме излгеда още по-зло и отвърна поглед.

– Аааа, имате ли черни прашки, ама да не ми се вдлъбват …

Това преля чашата на смешното ми търпение. ‘Ми не си купувай тесни прашки, ма, како, купи си кюллоти, ако требе. Еееееееее … Нищо не казах … Аз, кат не искам да ми се вдлъбва, се гледам в огледалото. Ти, лельо, имаш ли това творение на предците ни? Да ти кажа, имаш нужда, щото по тебе всичко изпъкваше. Ама не беше хубаво. След 5-те(петта чифта) или колкото там й предложиха, на мене ми изглеждаха сто, тя се отказа. И си тръгна.

Отдавна не съм се ядосвала на човешката простотия. Много отдавна. Знам, всеки дава най-доброто от себе си. Не знам защо се впрегнах толкова. А, уж, остарявам и се предполага, че помъдрявам. Дрън-дрън шикалки …

Новият ми лозунг е – Валидолът – моят най-добър приятел! А неговият най-добър приятел е нитроглицеринът! Лив лонг дъ фармасито! Не им прощавам!

I’m back

9 коментара

След 5 години морето вече не е мечта и празна надежда, а сбъдната реалност. Този път не сме ергени, а с неколко чанти и две чавета. Влакът се движел по разписание, брули ветер на гарата, но ние го посрещаме бодро и с усмивка. Пътят минава отвратително, тъй като Любо решава, че е по-добре да виси в мене и аз трябва да стоя права, а, ако реша да сеdna, той се чувства длъжен да писне с цяло гърло. За пръв път блузата по мене е мокра, все едно току-що е излязла от пералнята. Смърдим яко, щото, нали, ‘влакът е с климатик’, както услужливо рекламира чиновничката. Климатикът, явно, е единственият прозорец, през който виси едно хлапе, чиято глава така е провесена, че стига до средата на прозореца отвън. И така 4 часа. Ква болка от схванатост го чака … Най-накрая пристигаме. Деница е въодушевена. Ние – също. Почти не ми пука за нещо съществено важно, важното е морето, морето, бурните вълни … Посреща ни слънчево рошаво същество, за което Деница се прилепя и моята задача се улеснява – трябва да пазя само едно хлапе, докато бате стартира с все багаж към първата лафка с бира. То бива жега, бива, ама тва на нищо не прилича. Току спирам ход и изчаквам суперЛюбо да си хване по-добре антената на радиото, която му се изхлъзва и аха-аха да падне цялото радиото от ръчичката му. В другата ръка държи Мики Маус, плюшено куче и една играчка-занимавка с разни топченца, дет навъртат километараж насам-натам. Както и да е. След известно време се озоваваме без багаж, с деца, с прекрасната Ирония в една кръчма със студена бира, пържени картофи и най-страхотния чеснов сос за пържени картофи. 4 без петнайсет е, Любо въобще не смята да спи, скача по леглото и решаваме, че стига толкова ни е чакало морето. Хващаме пътя и о, да! То е там, то ни чака, то ни приласка и не ни пусна. Хлапетата обезумяха от кеф. Пръв беше пич Любо. Хич не се и посвени. Влезе, закаканиза ги тия вълни, заудря ги, нахили се … На Дени й трябваха леки уговорки и до там. Морето беше наше. Или ние негови. Не знам. Кефът беше всеобщ! Имаше, разбира се, неразположения от типа летен вирус, смяна на климат, съпутстwuвани с преобразяването ми на камила, но морето, морето, бурните вълни … След две безсънни нощи и два кошмарни дни, Любо беше на крак, отново усмихнат, въоръжен с още едно приспособление и морето, морето, бурните вълни … Разбира се, не ми слезе от ръцете, поради което обявявам всемирни ръкопашни състезания. Бтв, тъй като и във водата пак го държа и балансирах да не се удавим, и бедрата ми позаякнаха доста, та всемирните ръкопашни боеве могат спокойно да се превърнат в параолимпияда, тъй като имам чувството, че се инавалидизирах – ‘сичко ми трепери, леките неща ги изпускам. Така потрОших на бате дистанционното. Язе ставам да държим нещо тежко. Без коментар! Ънфорчънатли, гидът ни се тръшна болен и маахме гащи из морската градина сами. То не, че ни требеше компас за там, па и не сме за първи път там, ама друго си е да чуем меден гласец да ти шепне дрeзгаво, изплюващо си червата от кашляне:’ Ако погледнете у лево, ще видите „Терариума“ или, както бате го прочел с белото на окото“Теразини“, па се зачудил що ще търси тая марка у морската градина. Ама му е простено – той носеше по-тежкото хлапе. Ама пък е по-тежък. Абе … относихме си се на хлапета, дет се вика. На другия ден даже отидохме до кея, вървеки по плажа, аз все така носейки Любо, а Деница прескачайки разбиващите се вълни до към 3-ти пост. После всички дружно се гушахме и си мрънкахме. Разсейването беше от типа на: „Я, Дени, виж, гларус!“ или „Дени, виж, виж, тва куче как скача във водата“. Нали ги знаете кучетата колко са щури. Та колко му трябва на едно хлапе да го загългичкаш …  На другия ден, единствено лютата жега ме изрита от квартирата. Ако зависеше от мене, аз просто щях да умра там. Обаче морето, морето, бурните вълни ме върна към живота и отново нарамих 13-килограмовата дисага. Любо от своя сстрана гушеше през ЦЯЛОТО време Мики Маус, плюшения пес и долната част от чадъра за плаж. Дете с характер. Не знам на какво да го оприлича – на овчар с гега, на самурай или на войвода. Като добавим и лютия поглед … Мдаааа … доста дълго стана, но такава съм си, почна ли, нема край. Слава Богу, Любо оздравя най-накрая и лет дъ почивката бегинс – морето, морето, бурните вълни – Любо им крещеше като цяло стадо маймуни, Дени ги прескачаше или се вживяше в ролята на рицар-спасител да спаси принцесата(мене … О, Боже, ама, верно ли на мене говори тва хлапе?) от приждащите вълни, строяха се замъци, закривахме Деница в пясъка и я правехме като русалка, Любо се биеше с невидими неща и риташе и люто каканижеше, а ние се кискахме и така. Казахме му ‘чао’ на моренцето, като му обещахме, че пак ще дойдем, ама ще го гледаме от друг ъгъл 😉 То си знае що:)))))) Морето, морето, бурните вълни …

О, да, как можах да забравя. За първи път виждам толкова активни спасители – издухаха си дробовете да свирят с ония ми ти сврики да гонят хората с пояси от морето, когато беше забранено … Ейййй … То на техно-парад или както се казва там, нема толкова свирене, бре …

Ке наааааааааакооооо

10 коментара

Гледам и аз финала. Друго може да не гледам, ‘ма финала гледам. Кво ли разбирам, ‘ма много груби тез холандери, брееее … Специално гледах кой е Касиас, че много го хвалеха. Видех го най-накрая. Ъ! Ми, аз си го представях с къдрички, а той дори накрая се разплака (пращам го в Лазуркшир да го успокоят, ‘ма не чува)… Ама големи артисти тия футболисти … па ше залегне, па ше омекне, па ше се хвърли за дузпа … знаем ги ние тия – ‘секи ден Деничето пада за дузпа … па ше ритне в гърдичките на онва хубавото момченце с номер 14 … сигур има отпечатък от обувката на гърдите … оранДжЕв дзвер такъв … Кво да кажем за нас … в почивката дръпна’аме едно македонско на Володя Стоянов – бате Спаси водеше, язе след него, Дени рипаше след мене, а супер Любо скачаше на леглото в другата стая, гушнал едно плюшено псе. От сега ги виждам с баща им как ме юркат след некоя друга година да им стъквам салатите, те да си гледат мача, ама не са познали … аз съм кралицата-майка, квото и да значи това … Олееееееее, оле, оле, олееееее …. Спаня геееееейнс, Спаня гейййййнс …

п.с. Мари, поклон и дъщерно благодаря!

Кратки

1 коментар

Имаше дни, в които слънцето не влизаше в стаята му и това го караше да се връща назад в спомените си. Тези, които си спомни, го натъжиха. Бяха отпреди има-няма известно време и това беше, може би, най-тежкото време в живота на младия летец. Беше втория му полет с този прекрасен самолет. Чакаше го с нетърпение. Когато полетя, имаше известни трудности, но се закрепи и продължи напред, нагоре и само към необятното. Въпреки натоварването, което усещаше, знаеше, че това е неговото място и преодоляваше трудностите от налягането с усмивка. Долу го чакаха приятелка и родители. Куп приятели стискаха палци за него и го споменаваха в молитвите си. Усмихваше се в мислите си и се наслаждаваше на полета. Когато излезе от поредния облак, въобще не му и минаваше мисъл през главата, че това ще е най-тежкото му изпитание. Изведнъж усети, че няма контрол над самолета. Не се паникьоса. Това беше негова характерна черта – в тежки моменти не се паникьосваше. Действаше хладнокръвно и без капка чувство. Всичко беше мисъл, дисциплина и увереност, че нещата ще се подобрят. Спомни си за миг, когато изнесоха дървото от къщата му. Това беше единственият път, когато се олюля пред чужди хора и показа някаква емоция … Помолиха го да се стегне и от тогава никой не е видял истината в душата му …

От известно време майката на приятелката на сестрата на доведената дъщеря на зълвата, която й беше природена дъщеря и братовчедка второ коляно, изпитваше трудности в дишането. Всеки път, когато се затичаше, усещаше, че не издържа повече. Затова просто спираше и продължаваше да яде баници. Оказа се, че  сланината около талията й тежи. Добре, че немаше сланина около душата. Тогава вече щеше да е трудно да й се помогне. Но, пък, тя беше чувала, че дебелите хора са добри хора. Тук гласуваше с две ръце, щото и тя беше закръглена. Умствено. Трудно приемаше чужди идеи и си вееше … задната градина плавно като кораб в спокойно море …

Дон Маслон мажеше поредния тост с дебел слой масло и се наслаждаваше на играта, която наблюдаваше. Котаракът Тодор препускаше с бясна сила от кухнята към спалнята, докато пуделът Заро(беше от Стара Загора) го гонеше и се кискаше. Беше едва 7 и малко сутринта, но животните се забавляваха, правейки смех и на заобикалящите ги хора. Трудно беше да се нарече стопанин някой, който организираше деня си така, че да угоди и на животните си или поне да им прислужи. Следващата гонка беше – пуделът бягаше, а Тодор го гонеше. И това се повтаряше около половин час, дни наред. Докато Тодор умря. Тя остави потомство, с което всяка майка би се гордяла(забравих да поясня – Тодор беше женска котка. Ако някой някога от подчинениете й си беше направил труда да й направи родословно дърво,щеше да е доста почитана и говорена котка, но нейсе – хората са задръстеняци според котешкия род).Тя се гордееше с многобройна челяд и особено с двамата въздебели Васко-вци, които бяха толкова дебели, че имаха естествен кринолин, когато си седнеха на дупЕтата и започнеха да се мият и хигиенизират. Тя бяха и почитатели на най-малката дъщеря. Вечно й спяха на главата и около врата. Когато Тодор се спомина, настанаха тежки, черни дни за Заро(пуделът)  – Христо (тигровият боксер 80% и нещо-си 20%, според ветеринаря неква овчарка) завзе дома и наруши спокойствие на малкия черен рошльо, хващайки го за врата и размятайки го кат прани гащи. Освен да псува и какакниже на Заро не му оставаше нищо друго. Веднъж, пък, Христо (смеската) беше изял маслото от масата на т.нар. господари. Друг път беше взел шапката на летеца и я беше занесъл в горния двор. Лудо куче си беше и туй то.

Спомените не помагаха. Някои усмихваха. Други натъжаваха. Трети пареха.  Истината беше СЕГА. И беше хубаво. Дебелана Блейкова се усмихна на зазвучалата песен в рошавата й глава и се отпусна на паласките си да се полюля и успокои. Досвиняло й бе днес. Но на кого не му досвинява? Забрави за мислите и потъна във вълшебството на спокойствието и утехата …

Карък ханъм

9 коментара

Идвам да се оплача, комшу, че не мога да си влезна в иначе толкова прекрасния бял ленен панталон. Надебелях. Рязко. Отчайващо. И невъзвратимо. Струва ми се. И не, както злите молдовски езици твърдят ‘две-тристостин грама’, а цели 5-6 килограма. Как и защо идея си нямам. Но е факт. Аз толкова бех, кога бех бременна. Сега корема ми стърчи все едно съм в 7-мия месец и върви три минути пред мене да опипа почвата. Когато не знам какво да си правя с иначе толкова елегантните си дълги и тънки(разбирай кльощави с огромни вени-мечта за лаборант) ръце, си ги подпирам на корема. Така се опитвам да го скрия. Или също така го използвам да си сложа кафето на него. Смейте се. Чувам ви. Но това е самата истина. Задникът ми върви 6(шест) минути встрани ( 3 от дясно и 3 от ляво) и се уморих да се стягам, за да изглеждам кат предишния скакалец, демек стройно финно гадже с размерите на айфеловата кула … без токчета. Само ако помнех диетите, които ви описвах, когато говорех как  Мадоня жули първак и поне се опитах да не ги пренебрегвам, ама, ей, на … ще си остана неука и ще си ма’ам филии с лютеница (лисиците да мълчат по темата) и ще си мрънкам … плюс това ще развявам телеса из Филибето. Искам още да се оплача, джанъм, от кокалите си. Малкият чоджуклар с такова хилене и радост връхлетя връз мене, че в сремежа си да го запазя, както и себе си, така си нацелих коляното с лакътя, че тва, убедена съм, не го може и най-върлият маг на света. Още прихлъцвам от болката, която дори усещам в другия лакът, а в първата ръка, болката премина надолу по месото (нали помниш първото ми оплакване за пълнотата ми) и още ми напомня, че имало и сладка болка. Тоя, дето я е измислил тая формулировка ‘сладка болка’ да си бара ушите. Нема такова нещо като сладка болка. Ако не броим болката в зъбите от преяждане с шоколад. Но пак си е гадно. И още нещо, ефенди, ударих си скъпоценния пръст … вече не помня кой точно, но ме заболя точно толкова, ако си бех ударила следващия. Когато къпя децата, се чувствам кат в Австралията – то са вълни на талази(да, знам, получи се нещо като протекционната защита, ‘ма звучи поетично), едни сърфове летят нагоре и надолу, току извадя некое от чавета изпод вълните, та вратата току се надуе от влагата и купищата вълни, изсипали се отгоре й и не може да се затвори и затова бате е сложил райбер. На чиято джелезна гад се набучих и аз. И боли … болиииии … (добре, че буквите не произнасят воя ми …)  Мдаааа … да продължавам ли? Една седмица не можах да си махна пясъка от главата, който малкия хулиган изсипа отгоре ми. Гърлото ми пресъхна и прегракна от заповеди към децата, които дори вече не помня, тялото ми е сгърчено от смях от лафовете на големото диване, което просто не спира и от номерата на малкото диване, което е пет пръста диване над сестра си, оставам си нощна птица, ако ще и тва да ми коства добрия сън, преборих се с гадините от черен тип семейство гаднисти(пу-пу-пу!) /тва е повече хвалба, де, ама пак спада към словоизлиянието ми/ … за край на мрънкането съм оставила нещо, което ме хвръли в оркестъра. Давам на Деница едно от хапчетата й и БЕЗ ДА ИСКАМ я намокрям с една-две капки. Айде, три да са. Когато си пие хапчетата съм свръхосторожна да видя, че ги е изпила, не е шега работа. Нищо, че тя ги пие като ‘банабони’ и Любо гледа жадно и тъжно що и на него не му давам от тях. Деница си изпива хапа и ме поглежда лошо. Намокрила съм я била. Хубаво, де, викам, ще изсъхне и продължавам да си правя кафето. Зад гърба си чувам люто каканижене как съм могла да ‘намокря нея, бебето и цяла Финладния“???? Да не говоря, че съм я била намокрила ‘в цялото си сърце’ и сега ‘тя и момичетата тлявало да изсъхнат’ … Ееееехххх, драги зрители, драги зрители … ех, драги зрители …

Older Entries