Арт

4 коментара

Искам да ви разкажа за едно изкуство, което е силно подценявано по света, а и у нас. Това е нещо, което всички знаем, но отричаме до степен на анатемосване. Изкуство, което те завладява, но, когато се сбълскаш с него, си мислиш, че по-добре би било да не си се срещал с него. А защо? Толкова много хора се трудят върху него. Толкова много хора отдават времето и почивката, отдавайки му се. Това е изкуство, което е пренебрегвано от цял свят, и то само защото още в зората на неговото възникване някой е казал ужасено и неблагодарствено пф и от тогава ‘Край!“ „Точка!“ „Плюене в пазвата за всеки случай“ Подръпване на уши.“ „Потропване на дърво, да не ти се случи“ и край. Ето така, необразованите хора са анатемосали изкуството на хъркане. Днес имах уникалната възможност от доста време насам да се насладя на изключително виртуозно хъркане, което от известно време слушах отдалече. Бях удостоена с честа да се запозная в близост с ораторията на Хъркотевини 2. Останах дълбоко докосната от низините, които могат да се вземат при изпълнение на някои партитури. И тъкмо, когато си мислех, че съм достатъчно силна да чуя следващия хърк, бях поразена от дълбочината на творческото мислене и изпълнение на ‘две в едно’ или ‘хърк на вдишване-хърк на издишване’. Удивена бях от различните нюанси в хъркането. Творецът ваеше картини с хърхорещия въздух. Току те въведе в един дълбок басов свят, току те разлюлее в тануцването на въздуха в устната и носовата кухина. Искрено съжалявам хората, които мислят и се изказват негативно по отношение на хъркането. Това е … извинете … развълнувах се … Такова представление е … Е, аз съм благословена да го чувам всеки ден, но искрено съжалявам хората, които не могат да му се насладят и в това красиво свирене, в тези изтънчени мелодии, в тази прелюдия от стържещо към люлеещо, докарващо те до дива … аrrr адост, чуват единствено хъркане. Не е така, драги зиртели. Не. Трябва да разберете, че тези хора са се отдали от душа и сърце на това изкуство. Знаете ги артистите. Обсебени са от творчеството си. Дори в това точно изкуство стигат до съвършенство да творят, спирайки въздуха си. Няма друга такава самоотверженост.

Извинете вълнението ми, моля! Когато погледнеш с други очи на нещо толкова велико и вълшебно, ти остава единствено да въздишаш, пърхаш с мигли и да се благодариш, че мъжът ти е един от тези велики непризнати творци.

Поклон, маестро! Обичаме те! Желаем ти дълги години творчество! Няма да задавам въпрос за новите ти творчески планове, но тръпна в очакване да ги чуя!

там

11 коментара

В един съвършен свят, ако се опитвах да снимам птичоци, кацнали на едно дърво, те нямаше да отлитат, крещейки и после, когато седна кротко, пак да дойдат. В един съвършен свят кучетата щяха да си замитат след себе си и аз нямаше да се разминавам на една идея от това, ама не би. В един съвършен свят нямаше да е студено. В един съвършен свят нямаше да ми се кара дъщеря ми, че съм й прибрала списанието с играчки. В един съвършен свят магазините за играчки щяха да са … забранени или поне безплатни и направени от материали, които моменталически изчезват, когато на хлапето му омръзне да си играе с тях. В един съвършен свят щяха да правят руска салата без домати(кой извратен мозък измисли подобно нещо 🙄  ). В един съвършен свят сагата на Ламята Спаска нямаше да спира никога. В един съвършен свят всичко щеше да е съвършено и нямаше да има нужда да дудна …

Лейтли

7 коментара

се е навъдила една такава порода насърчители, които искрено си просят побоя. От два дена мрънкам за разни неща (разбира се, че са сериозни!) и единственото, което чувам е: „споко … животът е несправедлив … ще ти мине … така е … ще те набия(няколко пъти). Ся, то, верно, че мрънкам, ама … между побоя и отвяването па как не срещнáх малко отзивчивост, малко съчувствие, малко погалване по главето, некоя друга нежа дума, леко нежно плесване зад врата вместо юнашкото потупване по рамо „ще ти мине, споко“, от което още ходя, накривена на една страна …

Накъде отива тоя свят, еййй … ето, пак ми липсват картинки … ‘кахърно поклащане на глава, съчетано с глътка бира’ … еййй …

i can only imagine

4 коментара

Яко зациклих на това, a представата ми дори не е така реална като тази на картинката … и, както Скарлет казваше в тъмното: „… само ако можеше …“  Предполагам, че след още едно завъртане и хлапетата и те ще почнат да пеят с мене, но какво, пък, може и да ми мине свинското … От вчерашната игра с децата на ОНАЗИ  люлка имам страхотна мускулна. Ще забраня да я произвеждат вече. Ама, пък, Деница пищеше от кеф … ох … ордата от малки орки ме нападна … Деница ми се качи на врата (буквално), Любо докопа подложката на мишката, от която е изял 2/3 и се понесе към залеза … Отидé ми романтично-носталгичната муза с тия диванета. Дени пише заедно с мене, Любо се катери зад мене и скача … Мястото му биде заето от Деница, която продължава да се чекне върху мощния ми гръб  и аха да я овикам и ме разцелува. Ех, мазньоооо …

Редно е да стана, а така не ми се иска ...

картинката е взета от тук

no title

4 коментара

Тва, мойто, голямото, много отворено. Сърфирам си (баш си блея) из нета, слушам музика (да, Любо е буден) и идва и ми намаля музиката, моля ви се, хлапето … И си тръгна. Още не мога да проумея наглостта й. Кога порасна, кога се отвори толкова … опитва се да ми набута метална количка в устата под предлог, че били курабийки. Аз протестирам, току-що бях яла, отговаря ми – „кат не знаеш кога да ядеш …“ Бре!  Следващият й опит да ме нахрани беше с гумени кюфтета, направени от пъзела. Пак не съм знаела какво да ям. Тези дни чух казаното с насмешка: „Мамооооо … ти пък кви ги говолиш …“ с тон, с който се казва – „кво разбираш и ти“. Започвам да се чувствам стара. ‘Ма, пък, от друга страна, не бива да се притеснявам за това, защото се оказва, че по-старите жени, били по-предпочитани . Нали.

Градски

13 коментара

Млада пухкава дама влиза с двете си лигави близначки, прережда ‘видна’ (откъм кокали)рошава ‘майна’ и лет дъ наглостта бегинс:

– Моя клиентка преди малко си е купила от Вас(дори не съм убедена, че въпросната пухкавеля знае за  значението на ‘вие’ и ‘Вие’ предвид наглостта й, но да предположим, че знае и да й дадем малко кредит) много хубав сутиен. Червено с черно. Аз нося 75 с чашка C, D,  нещо такова …

Момичето зад щанда е прекрасно любезно и усмихнато. Тя е пич и винаги посреща и отблъсква навлеците с усмивка. Подава потърсената стока и се започва едно ‘чуруликане’ от страна на младата майка с двете близнета, едното, от които ме гледаше люто, а другото даваше акъл на майчето да си тръгвали по-скоро, което аз умствено аплодирах с 4 ръце. Уви! Невольо моя, имам само две и шумът от тях, както и бясното ми приклепване на миглите не биде чуто и наглостта продължи. Докато аз подвиквах люто на Канелов Младши да не тръгва към стълбите, които са 10м надолу, а аз имам фобия от стълби(за тва живея под земята) или се опитвах да го накарам да не скача по люлеещия се под (заведението е на втория етаж, а той има зверски отскок), чувам:

– Този ми харесва, щото столчето му е ниско(или високо, не разбирам от столчета на сутиени, извинявам се за некомпетентността ми)!

Едното близне ме гледа все така люто с безизразните си сини очи, Деница каканиже нещо зад щанда, умъкнала се още с влизането ни и нищо не беше в състояние да я измъкне от там(забравих да спомена, че девойчето зад щанда ни е приятелка). Пухкавелка поиска нещо друго и обръщайки се с теловще, но не и с лице, се извини с половин уста“Да не задържам някого“, а Любо вече ми беше взел ключовете, де що стотинки имах в джоба и през две минути хващаше пътя към стълбите. Гледах изпепеляващо. Предполагам, врата на девойката е изгарял, щото яко хвърлях мълнии. Ама, на нея, явно не й пукаше особено, защото след още пет безпаметни и дълги минути, не знаейки какво иска, ама каква била чашката, ама, ако била хваната на първото закопчаване, па на второто  закопчаване каква щяла да бъде чашката, па имало ли го в черно, ама неее, ама да не Ви задържам(отново), наглото близне продължава да ме гледа все така зло. На ей толкова бях да му се оплезя. Само му намигнах. То ме излгеда още по-зло и отвърна поглед.

– Аааа, имате ли черни прашки, ама да не ми се вдлъбват …

Това преля чашата на смешното ми търпение. ‘Ми не си купувай тесни прашки, ма, како, купи си кюллоти, ако требе. Еееееееее … Нищо не казах … Аз, кат не искам да ми се вдлъбва, се гледам в огледалото. Ти, лельо, имаш ли това творение на предците ни? Да ти кажа, имаш нужда, щото по тебе всичко изпъкваше. Ама не беше хубаво. След 5-те(петта чифта) или колкото там й предложиха, на мене ми изглеждаха сто, тя се отказа. И си тръгна.

Отдавна не съм се ядосвала на човешката простотия. Много отдавна. Знам, всеки дава най-доброто от себе си. Не знам защо се впрегнах толкова. А, уж, остарявам и се предполага, че помъдрявам. Дрън-дрън шикалки …

Новият ми лозунг е – Валидолът – моят най-добър приятел! А неговият най-добър приятел е нитроглицеринът! Лив лонг дъ фармасито! Не им прощавам!

I’m back

9 коментара

След 5 години морето вече не е мечта и празна надежда, а сбъдната реалност. Този път не сме ергени, а с неколко чанти и две чавета. Влакът се движел по разписание, брули ветер на гарата, но ние го посрещаме бодро и с усмивка. Пътят минава отвратително, тъй като Любо решава, че е по-добре да виси в мене и аз трябва да стоя права, а, ако реша да сеdna, той се чувства длъжен да писне с цяло гърло. За пръв път блузата по мене е мокра, все едно току-що е излязла от пералнята. Смърдим яко, щото, нали, ‘влакът е с климатик’, както услужливо рекламира чиновничката. Климатикът, явно, е единственият прозорец, през който виси едно хлапе, чиято глава така е провесена, че стига до средата на прозореца отвън. И така 4 часа. Ква болка от схванатост го чака … Най-накрая пристигаме. Деница е въодушевена. Ние – също. Почти не ми пука за нещо съществено важно, важното е морето, морето, бурните вълни … Посреща ни слънчево рошаво същество, за което Деница се прилепя и моята задача се улеснява – трябва да пазя само едно хлапе, докато бате стартира с все багаж към първата лафка с бира. То бива жега, бива, ама тва на нищо не прилича. Току спирам ход и изчаквам суперЛюбо да си хване по-добре антената на радиото, която му се изхлъзва и аха-аха да падне цялото радиото от ръчичката му. В другата ръка държи Мики Маус, плюшено куче и една играчка-занимавка с разни топченца, дет навъртат километараж насам-натам. Както и да е. След известно време се озоваваме без багаж, с деца, с прекрасната Ирония в една кръчма със студена бира, пържени картофи и най-страхотния чеснов сос за пържени картофи. 4 без петнайсет е, Любо въобще не смята да спи, скача по леглото и решаваме, че стига толкова ни е чакало морето. Хващаме пътя и о, да! То е там, то ни чака, то ни приласка и не ни пусна. Хлапетата обезумяха от кеф. Пръв беше пич Любо. Хич не се и посвени. Влезе, закаканиза ги тия вълни, заудря ги, нахили се … На Дени й трябваха леки уговорки и до там. Морето беше наше. Или ние негови. Не знам. Кефът беше всеобщ! Имаше, разбира се, неразположения от типа летен вирус, смяна на климат, съпутстwuвани с преобразяването ми на камила, но морето, морето, бурните вълни … След две безсънни нощи и два кошмарни дни, Любо беше на крак, отново усмихнат, въоръжен с още едно приспособление и морето, морето, бурните вълни … Разбира се, не ми слезе от ръцете, поради което обявявам всемирни ръкопашни състезания. Бтв, тъй като и във водата пак го държа и балансирах да не се удавим, и бедрата ми позаякнаха доста, та всемирните ръкопашни боеве могат спокойно да се превърнат в параолимпияда, тъй като имам чувството, че се инавалидизирах – ‘сичко ми трепери, леките неща ги изпускам. Така потрОших на бате дистанционното. Язе ставам да държим нещо тежко. Без коментар! Ънфорчънатли, гидът ни се тръшна болен и маахме гащи из морската градина сами. То не, че ни требеше компас за там, па и не сме за първи път там, ама друго си е да чуем меден гласец да ти шепне дрeзгаво, изплюващо си червата от кашляне:’ Ако погледнете у лево, ще видите „Терариума“ или, както бате го прочел с белото на окото“Теразини“, па се зачудил що ще търси тая марка у морската градина. Ама му е простено – той носеше по-тежкото хлапе. Ама пък е по-тежък. Абе … относихме си се на хлапета, дет се вика. На другия ден даже отидохме до кея, вървеки по плажа, аз все така носейки Любо, а Деница прескачайки разбиващите се вълни до към 3-ти пост. После всички дружно се гушахме и си мрънкахме. Разсейването беше от типа на: „Я, Дени, виж, гларус!“ или „Дени, виж, виж, тва куче как скача във водата“. Нали ги знаете кучетата колко са щури. Та колко му трябва на едно хлапе да го загългичкаш …  На другия ден, единствено лютата жега ме изрита от квартирата. Ако зависеше от мене, аз просто щях да умра там. Обаче морето, морето, бурните вълни ме върна към живота и отново нарамих 13-килограмовата дисага. Любо от своя сстрана гушеше през ЦЯЛОТО време Мики Маус, плюшения пес и долната част от чадъра за плаж. Дете с характер. Не знам на какво да го оприлича – на овчар с гега, на самурай или на войвода. Като добавим и лютия поглед … Мдаааа … доста дълго стана, но такава съм си, почна ли, нема край. Слава Богу, Любо оздравя най-накрая и лет дъ почивката бегинс – морето, морето, бурните вълни – Любо им крещеше като цяло стадо маймуни, Дени ги прескачаше или се вживяше в ролята на рицар-спасител да спаси принцесата(мене … О, Боже, ама, верно ли на мене говори тва хлапе?) от приждащите вълни, строяха се замъци, закривахме Деница в пясъка и я правехме като русалка, Любо се биеше с невидими неща и риташе и люто каканижеше, а ние се кискахме и така. Казахме му ‘чао’ на моренцето, като му обещахме, че пак ще дойдем, ама ще го гледаме от друг ъгъл 😉 То си знае що:)))))) Морето, морето, бурните вълни …

О, да, как можах да забравя. За първи път виждам толкова активни спасители – издухаха си дробовете да свирят с ония ми ти сврики да гонят хората с пояси от морето, когато беше забранено … Ейййй … То на техно-парад или както се казва там, нема толкова свирене, бре …

Older Entries