нова явка

Другари!

От днес насетне срещите ни ще се провеждат на ново място http://deni4ero.info/– 😀

Всички постове и коментари ще бъдат преместени с вещата помощ на верни ятаци.

Надявам се, там да ви харесва, както ви харесва и тук 😛

Дисмис.

Фон Отворкова

От една седмица живея в некъв пир на разточителство на чувства, емоции, разтапяне и приготвяне за рождения ми ден. Бате подкукуросва Деница и тя, в искрената си любов към мене, е готова да обърне и света само и само аз да съм доволна. Пита ме какви подаръци искам, постоянно овързва разни неща и ме осведомява, че това ми е подаръкът за рожденния ден, пише отгоре ‘мамма’, брои дните до рожденния ден, осведомява мало и голямо за него, кани, който види за ‘партито’, рисува, даже днес ми нарисува и тортата, с татко си са в абсолютен комплот. Имах ‘наглостта’ да я овикам тази вечер (с право, разбира се, ма кой ти гледа и слуша) и хлапето ми вика:

– Ама, какво ти става, защо се караш? Нали утре имаш рожден ден?

🙄  🙄  🙄  🙄  🙄

Това е най-сладката подготовка за мой рожден ден евър! Направихме и торта с нея. Тя търпнеше да помага два дни. Кичи ме … пардо, украсява ме за рожденния ми ден – слага ми обици, корона и тензух, който ми го защипва с щипка за пране за косата, за да ‘съм имала и аз дълга коса’ 😀

Да живей!

 

с малки букви

намирам се отвъд хоризонта. където и да е това. огненочервено небе. с различно огненооранжеви облаци. разбира се, че има вълни. на фона на небето изглеждат червени, но всъщнот преливат в топлата гама между зелените ми очи и размекнатото ми съзнание. пясъкът е копринено мек. ненапразно е измислен изразът ‘пясъчна коприна’. а? а? хванах ли ви, морски хора 😛  най-накрая ме хвана и мене зимното негодуване. доста чифта уши и носове смених тази зима, а дори не съм излизала толкова много. не ми трябва дюшек в морето. мога сама да се люлям на вълните. ние с тях сме приятели. мечтая да се науча да танцувам хула. тва е моят танц. понякога. друг път, като танцувам, чувам дъщеря ми да ме пита що съм се била кълчела 🙄  ми … кълчи ми се. но не сега.

тюх

Сън.

Мечта.

Сън-мечта.

Dream.

Dream.

Dream-dream.

А сега, де?

 

Фон Отворкова

„Ще те отворя аз, портиерче!“ – ежи ми се насреща, нахилено. Така и не разбрах с какво заслужих това, но подозирам, че си изпробваше новонаучените реплики.

„Мамо, мисля, че теб не те смятам много за русалка тука …“ – докато зацепя … трябваше първо да погледна, после да умувам – детето ме рисува като русалка … Толкова вълшебна и приказна ме вижда. Или поне аз така си мисля, но следващият опит е показателен – аз наистина съм русалка, както и тя. Виждат се вълните, опашките, облачето, скалата(?), която се оказа и пързалка със стълби. Определено има размах. Напоследък като се е разрисувала … имам една рисунка, в която гледам телевизия, там съм с дълга коса, като в старото време, дори  фината елегантна бенка на лявата буза ми е нарисувала, на телевизора отгоре има цвете и аз …хм … съм се разплула на стола. Разбира се, елегантно. При мене всичко се получава с финес. Дори когато се посинявам в некой ръб. На същата рисунка е нарисувала и себе си как гледа телевизия, нейният телевизор също има цвете отгоре. Имам рисунка, на която я къпя. Душът е нарисуван много реалистично. Чак загубих за момент дар слово от възхищение. На друга рисунка е навън в дъжда с чадър. Била съм я пращала на училище само когато валяло 🙄

„Дениии … идвай да си пиеш хапчетата!“ – „Оооо, само не ме разочаровай!“ – идея си нямам за какво иде реч. Постарах се, колкото мога.

След четири и половина-годишно дуднене най-накрая не издържах една вечер и я попитах къде й е копчето за изключване, натиснах нещо на врата, което беше последвано от хихикане и подканяне да съм й извадила батериите.

„Ииии, мамооо, ще ме изпреварите с Любооо …“ – сакън ако не е първа. „Е … кво толкова?’ – невинно-тъпо питам аз, обувайки Любо. „Ще се панагьосам!“

„Мамо, днес тотално прекали!“ – тва го вписвам в графата ‘ зверско наглеене“

Следва култовото: „Боя, че Любо е развълнуван!“ – анализирайки писъка на малкия от Доналд Дък и сие патоци.

Както и любимото ми: „Мамо, излез и се бий като мъж!“

„Мамо, изпей ми само три песни … Неее, не тази, онази – алармената …  Сега на български … Няма да те прекъсвам, обещавам …“

„Деница, яж И сирене!“ – „Амиии … само една хапка, за да има повече място в коремчето ми за картофи …“ – с подмазващо-сладка усмивка се опитва да се измъкне.

Приказни игри

Тва, Деница да поиска да легне следобед, не е добре, по принцип. И мене ме плаши. Щото тя приспива цялата къща и продължава да буйства. Щетите после са неизброими. Но вече на два пъти ме изненадва, като идва с покана към баща си и мене да сме си полегнели следобед. Аз веднага захвърлям всичко, което правя, загасям телевизора, хващам бате под ръка и щастливо се втурвам към леглото, където ще опъна гръбчето да почине. Горката заблудена стара жена! Попаднах в капан. Айде, приказен капан да го кажем. Оказа се, че диването искало да играем. Що ли пък реших и аз, че наистина ще спим 🙄  Играехме на не какво да е, а на приказки. Първо минахме през Червената шапчица, като на мене се падна да бъда ловецът. Бате си беше избрал лесната роля – на вълка. Демек, изяжда бабето и внучката и заспива, че дори захърква. Аз трябваше да поря кореми и т.н. След това си избрах да играя Спящата красавица. Хем съм красива, хем ще се впиша в ролята идеално. Че чак сто години. След 3-секундо замечтано замижаване, бидох сръгана с кискане и опити да ме целуне малката зверюга, че тя била принца и щяла да ме събуди. Пет минути се опитваше да ме събуди, като при всеки опит да ме целуне, косата й ме гъделичкаше и се разсмивах неистово. Оттогава реших, че ще го играя храстче или в най-лошия случай голям камък. Малко след това дойде и малкият пич. Той на леглото не прави нищо друго освен да скача. Сестра му се хвърли с див ентусиазъм след него, сбориха се с татко им, мене ме оритаха и аз пак си пострадах. Винаги, абсолютно винаги, озовем ли се и тримата или четиримата в леглото, страдам единствено и само аз. То ни се скача върху корема, краката, влиза ни се рязко с коленете, опитвам се да ги озаптя, което е повече от невъзможно, а бате се кефи на масажа … абе … дива работа 🙂

Днешната игра беше (бате я измисли) ‘кой пръв ще си заспи’. Той спечели. Аз, докато се натуткам, той захърка, а Деница се премести и започна да го ръга: „мамооо, кажи на тати да спре да хърка, че не мога да спя“. Не, че е имала намерение да спи. Само след малко измисли играта ‘кой пръв ще си овори очите’. Аз не се включих. Нито бате. Не, че Деница остана разочарована. Тя си ни ръгаше постоянно, отвиваше, завиваше, дуднеше … докато не издържах и избягах 🙂

Миднайт

Успели сте, някак си, да приспите диванетата си. Браво на Вас! Сега, в никакъв случай не си и помисляйте, че с това се слага край на задълженията Ви. След като положите морни телеса, повъртите се доволно, докато си намерите най-удобното място(как да не ви убиват ребрата), се отпускате и заспивате. След известно време сте изтръгнати от дълбок сън чрез изкуството на хъркане и веднага след това сте притиснати в менгемето ‘две деца срещу една майка’. Вече може да заспивате. Заспали сте. Спите дълбоко. Докато чувате познатия звук ‘фу-фу’, който вече е преобразуван в хриптящото ‘фър’, което означава ‘дай сок, не се мотай’. Протягате ръка, не го усещате, изправяте се, леко понатискате другото чаве(да не е идвало на Вашето легло) и продължавате да търсите сока. Няма го. Това означава само едно – на ум пищите с всичка сила, а шептите ‘ухххх, ужас … аман’, т.е. – търсите сока из завивките. Намирате го, изляло се е порядъчно количество и сега плувате в чудесен сок от праскови. Чавето е мокро. За първи път нямате под ръка дрехи за преобличане през нощта. Късмет си викате, а? Нееее … Гавра. Ставате и си хвалете чувството за мързел, което Ви е обзело и не сте прибрали дрехите от сушилника – там има дрехи. Преобличате го, обезопасявате района и лягате. О, забравих – поради липса на нощна лампа, щото така и не намерихте ‘лампа, която се светва ей така и е с принцеси’, си светите с мощен фенер, който точно тази вечер е изчезнал, сте прибегнали до помощта на детския фенер, който свети с картинки на Йори и Прасчо и вместо да доприспите хлапетата, Вие всъщност ги забалявате до умопомрачение(Вашето). До тук с предисловията. Следват указанията. Най-накрая сте легнали(ура). Трябваше Ви доста пуфтене, но нищо. Вие сте горда майка на диви хлапета, Вие сте … герой на социалистическия труд, не Ви плаши нищо. Завивате се и се опитвате да се отпуснете. В този момент, с лек елегантен шпиц, малкото дзверче си изкарва крачетата от одеялото и се проска върху него. Три посред нощ е. Колкото и да е топло в стаята, не е време за театър „Босиногия“ и деликатно, плавно и решително завивате немирните крачета. Няма време за отпускане. Явно има некво натиснато копче, защото палавите крачета, все така елегантно и в шпиц, излизат, като този път излиза първо едното, после другото. Освен това се започва едно въртене … ‘обезопасяването’ се разваля и хлапето пак е върху мокрото петно. Имате един-единствен изход – слагате непромокаемо нещо върху петното и сваляте възглавницата върху него. Сега трябва да се свали и другото хлапе до това място. Сега и Вие. Точно така. Е … краката Ви стръчат навън, ма кат не слушате бате кога’ Ви разправя, че професорът казал, че се за добър сън трябва да се спи с чорапи, на Ви сега. Да Ви стърчат и да Ви измръзнат. Срамота. Накрая лягате в любимия диагонал и почти се прегръщате със съня, когато крачетата изпълняват своя вълшебен танц. И така до самозабрава.

 

R.I.P.

… Окъпана от ярка светлина,

с дъгата ти танцуваш …

 

Хула

Стою Марийкин беше най-обикновен мъж. Ядеше, пиеше, сумтеше, чешеше се, когато трябва и когато не трябва, ходеше грозно небръснат, а не като днешните младоци – небрежно обръснати или небрежно необръснати, мнеееее … при него си беше грозно. Беше чорлав. Немърлив. Ходеше постоянно окъсан, въпреки геройските усилия на жена му да го кърпи постояно. Нямаше, бе, просто нямаше място, през което да мине и той да не се закачи и да не си разпори ризата, панталона, пуловера, балтона, шала (веднъж беше сложил шал, но тогава го скъса нарочно, че в кръчмата го попиляха от подигравки), ръкавиците, абе, всичко що се сложеше по него, биваше прокъсано, изцапано, гадно и грозно. Освен това много плюеше Стою. Навсякъде. Противка голяма беше.

Марийка, от друга страна, беше негова пълна противоположност, въпреки че, когато се ожениха, тя виждаше в него освободителя си. Възхищаваше му се. Да се чудиш на какво сега, но през очите на любовта човек прави всичко. Тогава Марийка беше тантуреста бузлана. Сега тя беше засукана млада жена, която се трудеше честно и неуморно. Вършеше домакинските си задължения. Дори изпълняваше някои не толкова типични за жената тежки и непривични неща, но го правеше със съзнанието на обречения, че, ако не го направеше тя, Стою никога нямаше да го направи и щяха да си стоят на тъмно и студено, примерно, щото той не цепеше дървата, не ги подреждаше, не зареждаше печката. С течение на времето й беше станало дори приятно да го прави. След като нацепеше дървата, започваше да ги подрежда. Беше измислила своя система и подредбата много й харесваше. Поглеждаше стореното и се усмихваше доволно. Беше толкова красиво! Майка й я беше научила как да зарежда печката – слагаше едно голямо дърво по средата и слагаше въглищата отстрани. После слагаше малко подпалки, запалваше и се наслаждаваше на лумналия огън, който на мига стопляше стаята и за кратко душата й.

Стоя беше убил романтиката в Марийка още в първата им брачна нощ и тя, някак си, се примири. Остана жената на Стою, но всичко ставаше, както тя поиска. И така ги знаеха и из село – Марийка и Стою Марийкин. Тя много често оставаше сама и тогава се отдаваше на мечтите си, на мислите си. Препускаше на свобода из тях и тогава беше щастлива. Веднъж в селското кино пуснаха един филм и там Марийка видя един танц, който я плени за цял живот. Този танц изразяваше цялата Марийкина същност. Всичко, което искаше от този ден нататък, беше да се научи да танцува така. Като вървеше, поклащаше леко ханша си. Като прибираше дървата под стряхата, ги вдигаше с финес и плавност, на която би завидяла всяка професионална танцьорка. Движеше краката си толкова леко, все едно не вървеше, а танцуваше. Лицето й се озаряваше, очите й ставаха още по-черни, а излъчването й беше … уау … Точно в един такъв момент Стою се прибра и я видя. Закова на място и не можеше да познае жена си. Това Марийка ли беше? Неговата Марийка? Дето все го гълчеше и му криеше ракията? Каква красавица била само! Стою чувстваше, че всеки момент ще почне да ръси глупости от рода на стихове и реши да я попита благо:

– Марийо, ма … кво пра’иш? Многу си хубава, Марийо! Многу!

– Стою, бре, мискинино неден, как ме стресна! – Марийка си плю в пазвата, колкото да си събере ума и да се върне в реалността – какво правиш вкъщи толкова рано, мързеливец такъв?!

– Марийо, ти танцуваше ли, ма Марийо? Многу хубау танцуваш, батю’то, многу хубау … – Стою не чу изобщо гълченето на Марийка, толкова беше обсебен и прехласнат от Марийкините движения …

– Стига стоя кат треснат, ми ‘земи пóмогни малко … Нема я да вършим целата работа, я! – продължи да не отговаря Марийка, стресната от така внезапния интерес на Стою към нея.

– Как са казва тоя танц, ма, Марийо? Многу ми хареса! – изгъргори Стою и засука мустак.

– Хула. – отсече Марийка, вътрешно и видимо доволна, че мъжът й най-накрая я е забелязъл.

– Ти кого ша хулиш, ма, ей?! Ей ся ше грабна гьостерицата. Стой! Ша хули тя …

Приказка

Помните ли слънцето? Дето си слагаше ръкавици на лъчите? Сега то реши, че трябвало да излезе в отпуска, защото много било работило от сутрин до вечер, все греело ли, греело, докато луната – кво? Само седи и блее през нощта, докато всички спят. Нечестно му се сторило на слънцето, сложило си скафандър и излезнало в почивка. Снегът само това и чакал и като завалял … няма спиране.

На сутринта, когато Принцесата с прекрасна черна блестяща коса се събудила, усетила, че нещо става и изтопуркала с боси крачета, гъргорейки нещо нечленоразделно. Това, разбира се, събудило царствените й родители, които едва измъквайки се от леглото и трудно тътрузейки царствените си тела, мърморели с голямо усилие: „Къде хукна, бе, дъщерьо?  Що толкова рано стана пак? Обуй си чорапи поне! Що не си легнах по-рано?“ и т.н., и т.н. Нищо от мърморенето не било чуто и не защото принцесата не искала да ги чуе. Напротив, тя би била най-послушната принцеса. Само да не си беше седнала на ушите. Както и да е. Когато най-сетне  оглушителният писък приключил, се чуло и членоразделното щастливо: „Сняяяяяг! Вали сняяяяяг!“ След това, без дори да изчака да чуе някакъв коментар от родителите си, малката принцеса казала с тон, нетърпящ възражения и усмивка, топяща и най-голямото шкембе, пардон сърце на света от умиление: „Искам каляска, за да отида при Малката мъничка фея!“  Сетила се за вълшебното принцесешко ‘пък’ и добавила с поглед, втренчен в техните: „ПЪК!“ „Какво пък, що да не?!“ – помислили си татко Думбалан и мама Царица, тъкмо ще имат време за царствено размотаване без крясъци наоколо.

Каляската на Малката принцеса с прекрасната черна блестяща коса била по-ценна и от вълшебна. Тя имала стенно и подово отопление и летяла по-бързо и от крилат еднорог. Въпреки това, Малката мъничка фея вече потрепервала леко изнервено с крилца като защо не идва тази лудетина Чернокосата вече. Когато трептенето на крилцата станало прекалено бързо, Малката мъничка фея започнала да се издига във въздуха за ужас на придворните й феи, който се грижели за царското й възпитание, Феичката дочула пляскането на крилата на еднорога и хукнала да посрещне приятелката си. Чувало се единствено гърления смях на малката принцеса и финото нежно чуруликане на феичката. Това било примесено и с нещо неразбираемо, което дори разказвачът не могъл да разбере, напрягайки елфските си уши. От действията на принцесите се разбрирало, че ще излезнат навън в снега и тъкмо хукнали, когато малката мъничка фея се заковала на място – първо трябвало да се облече. Сложила си топлото фейско палтенце, топлите непромукаеми фейски ръкавички, прекрасните фейски ботушки и най-новото изобретение във фейския свят – накрилници, за да топлят нежните крилца на феите.

Суматохата сред снежинките била пълна, когато двете лудетини върхлетели като снегорин в снега – с мощен принцесешки скок, на който би завидял дори невидиум заек-шампион по скачане в приказния свят, но пред буйната, чиста, искрена радост граници нямало. Двете палавници правели снежен дъждец, ангелчета по принцесешки, слагали уши на покритите със сняг чемширови храсти на Татко Фею, бутали се в снега, кискали се, падали, гонели се, целили се със снежни топки, но най-голямо удоволствие им доставило да решат на кого да оприличат снежния човек, който смятали да направят. Дали да бъдел с шкембе като татко Думбалан, или с прекрасните къдрици на мама Царица, дали да има засукани мустаци като татко Фею или нов модел крила като мама Фея. Разбира се, от кискане така и не стигнали до направата му, но нали Малката мъничка фея била фея и имала фейска пръчица, та затова спретнали би-би-ди-ба-би-ди-бум, ето това:

Слънцето през това време хъркало и нищо не чуло от веселата суматох. Било с тапи за уши.