От време на време, кат ме напъне музата и ми завика: „Стига с тия простотии, бе, душа, дай малко поезия, дай малко за душата!“. И тъй нахокана, се спретнах ония ден и нахвърлях едно стихоплетство. Въобще не се самозалъгвам, че мога да се сравнявам с великите поети, или поне с кумичката или Блу …  но, все пак, за да си отдъхна малко, й подадох малко ‘лебец. За друго ми беше мисълта … обичайното отплесване … Сетих се за учителя ми по български. Беше странен човек, но в същото време страшно добър преподавател. Много обичаше литературата и го изразяваше по много добър начин. Помня как ни караше да декламираме научените стихотворения (нали помните, караха ни да учим стихотворения?  🙂  ) никога няма да забравя как ни учеше да декламираме. Как да разбираме написаното и как да го излъчваме чрез декламацията си. Имаше предвид човекът да вложиш чувство, да си разбрал (или поне да си мислиш, че си разбрал) чувствата, които са вълнували пишещия. щото той може да не е бил поет, а набеден такъв (като мене, не, че аз съм) ама да са му изпушили бушоните и да се е отворил на поезия. Та, помня той как обясняваше за запетаите как са сложени, защо са сложени, как и кога трябва да се забърза речта, защо, аджеба, трябва да се забърза речта … еееееееееееххххх … дали пък това не е моя интерпретация … та така … това исках да споделя относно моите поезиеви напъни … щото искаш да кажеш нещо, но го завоалираш и само просветления просветлен може би, евентуално, да разбере или пък някой друг да се намери, ще ти се отговори в стих и така ще минат дните ти безоблачни, дорде не настане Страшния съд и да ви питам тогава, къде бехте кога ви ритах по задниците и не бдяхте над моите стихоплетства???