за стиховете и учителя

От време на време, кат ме напъне музата и ми завика: „Стига с тия простотии, бе, душа, дай малко поезия, дай малко за душата!“. И тъй нахокана, се спретнах ония ден и нахвърлях едно стихоплетство. Въобще не се самозалъгвам, че мога да се сравнявам с великите поети, или поне с кумичката или Блу …  но, все пак, за да си отдъхна малко, й подадох малко ‘лебец. За друго ми беше мисълта … обичайното отплесване … Сетих се за учителя ми по български. Беше странен човек, но в същото време страшно добър преподавател. Много обичаше литературата и го изразяваше по много добър начин. Помня как ни караше да декламираме научените стихотворения (нали помните, караха ни да учим стихотворения?  🙂  ) никога няма да забравя как ни учеше да декламираме. Как да разбираме написаното и как да го излъчваме чрез декламацията си. Имаше предвид човекът да вложиш чувство, да си разбрал (или поне да си мислиш, че си разбрал) чувствата, които са вълнували пишещия. щото той може да не е бил поет, а набеден такъв (като мене, не, че аз съм) ама да са му изпушили бушоните и да се е отворил на поезия. Та, помня той как обясняваше за запетаите как са сложени, защо са сложени, как и кога трябва да се забърза речта, защо, аджеба, трябва да се забърза речта … еееееееееееххххх … дали пък това не е моя интерпретация … та така … това исках да споделя относно моите поезиеви напъни … щото искаш да кажеш нещо, но го завоалираш и само просветления просветлен може би, евентуално, да разбере или пък някой друг да се намери, ще ти се отговори в стих и така ще минат дните ти безоблачни, дорде не настане Страшния съд и да ви питам тогава, къде бехте кога ви ритах по задниците и не бдяхте над моите стихоплетства???

Усмивката на мис Далия

Както всеки ден и днес мис Далия беше на верандата и се люляше на любимия си стол. Лекият вятър правеше жегата поносима, а, като добавим и лимонадата, тя направо се чувстваше щастливка. Побелялата й коса стоеше очарователно върху черното й лице, набраздено, колкото от деликатните  бръчици, толкова и от смеха и годините, които беше изживяла на тази земя. Отново се унесе в своята лека следобедна дрямка, според Уилям, но, всъщност тя потъваше в спомените си, които бяха толкова живи в съзнанието й дори и след 50 години. Нейния Хенри отдавна го нямаше, но това не намали любовта й към него. И, въпреки че го обичаше много, днешният й спомен беше тъжен и мъчителен. Спомни си нещо с Хенри. „Откъде пък изника сега това?“ – зачуди се мис Далия и потъна в спомена. Не й беше леко да признае всичко пред себе си. Всяка казана дума се врязваше отново в сърцето й и една издайническа сълза намокри затворените клепачи. Тогава не знаеше какво да прави. Струваше й се, че каквото и да каже и предприеме, е все твърде строго и твърде грубо. Чувстваше се, все едно къса криле … Но си спомняше думите на мама Гло: „Не бъди като мен!“ и това й даваше глътка въздух.

– Здравейте, мис Далия! – извади я от спомена почтителният глас на доктор Джоунс – Дойдох да видя как сте днес – усмихна се той лъчезарно и пое подадената ръка.

– Здравей, сине! – усмихна се мис Далия с онази нежна усмивка, която беше присъща само на нея и която огряваше цялото място, на което тя се намираше. Всички се омиротвряваха от нейната усмивка и забравяха за малките си дребни несгоди, за сухата година, за изгорялата реколта, за несбъднати любови, за войни и крамоли, за погинали животни и заграбени ферми. Усмивката на мис Далия носеше мир и спокойствие и който я видеше и усетеше, намираше мир и спокойствие в душата си; сила да стане отново на краката си, въпреки големите загуби. Невероятна беше усмивката на мис Далия. Усмихната беше душата й.

Понякога си мислиш, че е трудно да се усмихнеш така, но, всъщност, не е. Достатъчно е мил поглед, искрен, топъл и сякаш целият свят се разтваря в краката ти. Една малка истинска усмивка.

Стига кискане

Айде, стига сме се кискали и мезили, ми да ‘земем да пооправим малко държавата.
Слушам днес пак за фонда за лечение на болни деца и все ме жегва и все аха-аха да се разплюя и си затрайвам. Деца има около мене, не бива. Питат и разпитват кое кво значи. Та щели да направят кандидатстването за този фонд по-достъпно. Вместо с две попълвания, само с едно, драги зрители. И тук вече изригвам. Кво им е било на милите родители до сега? Да не казвам бясна съм, ама … имам близкия опит от как да го кажа, че да не прозвучи отвратително … освидетелстване от ТЕЛК за Деница. Добре, че е дете. Минахме за една седмица, а преди да ПОГЛЕДНАТ ЕГН-то на човекът, който кандидатства за помощ от иначе тъй великата ни държава, й бяха дали час за след месец и половина. Няма да споменавам претъпкаността в малкото помещение на ТЕЛК, нито погледите на хората къде съчувствителни, къде злобни и кой знае какви, просто не ги гледах, заради маската, но там буквално вървиш върху море от хора. После, след като получиш решението от ТЕЛК се почва едно тичане напред-назад между инстанциите и ако … абе … голямо тичане .. Пък от тебе тва искат, пък от фирмата ти онва искат, пък от джипи-то ти друго искат, пък на всичкото отгоре има и 14-дневен срок евентуално агенцията за закрила на детето да обжалва. Представяш ли си, драги зрителю, да си преминал през ада и некви, уж, пазители на децата, без да те видят, без да знаят положението ти, състоянието ти, да тръгнат и да те цакат? Е … отне ни месец и половина, за да се подадат всички документи в пълна изрядност, за да не се пропуснат великите помощи. За нас, като семейство, и толкова бива. Но има хора, които са свикнали на повече и става страшно. Нищо, все пак е помощ. Та, като се сетих, аз през какъв сравнително лек ужас преминах, докато си подам документите, когато знам, че вече детето ми е спасено, излекувано и да, ще се гърчим още 4 години в догадки ще се появили тая левкемия или няма да се появи, но знам, че е здрава, си представям за ужаса и кошмара на родителите, които кандидатстват за помощ детето им да се лекува в чужбина. За съжаление, видяхме, че този фонд не е особено деен и активен в нашата държава и много деца си отидоха, чакайки. Безумие, безхаберност, безбожност е да оставиш дете да се гърчи освен в собствените си болки, в ужаса, когато го бодат за нов абокад, за химията, която тече през вените му, за кошмара, че това разрушава и останалите органи и причиниява страшни болки и проблеми, за многократните боцкания, защото вените са се вдървили и се пукат, като се вкара абокада и в страха дали ще дочакат, щото големите (около 7-8годишните разбират, а 9-годинишните вечер овят в нет и търсят информация за състоянието си) … Виждала съм деца, на които са им слагали абокад на шията, защото никъде другаде просто не става. До толкова са изхабени вените. И ти, като родител, го виждаш всичко това, гърчиш си детето, за да го излекуват, а то реве в страшни мъки и луд страх и те моли с очи и вопли това да спре, а тия гадове ще ми излизат с буквата от закона, че видите ли нашите лекари така били казали, пък ония имал ремонт, пък нам си кво, и не знам си какво, и още толкова простития заради едното бездушие и липсва на мъничко, бе, ей толкова малко съпричастност към това детенце. То може да е на една година. Виждала съм го. Може да е на 1,6г., на две, да е тийнейджър, да е току-що родено бебе. Има ги. И съм ги видяла. И нашите държавни изучени мъже нехаят. Щели да намалят бумащината с едно кандидастване. И на това ще му намерят вратичите. Срам и позор за такава нация.

п.с. извинявам се за … за всичко, което прочетохте, но няма да го изтрия.